Продължение от предишната част
На сутринта, слава богу, дъждът беше спрял и сякаш беше измил махмурлука ни, а слънцето напичаше доста нахално още от заранта. Хванахме влак за четири спирки и скоро бяхме в Стабия или по съвременно наричан Castellammare di Stabia.
Поразгледахме наоколо, но ниската температура и вятърът не ни предразполагаха да седнем в ресторантчето над това почти вълшебно място. Предполагам, че през юли тук ще е по-поносимо за обяд поне откъм температура, ако не откъм вятър. Поради това решихме да се връщаме към лифта, но този път по асфалтовото шосе, което заобикаляше доста, но пък щяхме да се разходим из планината, която приличаше сэвсем на Витоша, Рила или Западните Родопи.
На сутринта, слава богу, дъждът беше спрял и сякаш беше измил махмурлука ни, а слънцето напичаше доста нахално още от заранта. Хванахме влак за четири спирки и скоро бяхме в Стабия или по съвременно наричан Castellammare di Stabia.
Когато слезеш на тамошната гара, ако продължиш 50-на метра по перона напред, стигаш до лифта, водещ нагоре към билото на Монте Фаито. Него хванахме и ние, и докато бавно се изкачвахме нагореq пред нас се разкриваха чудни гледки към Неаполския залив и неговите околности,
които с всеки изминат метър нагоре ставаха и все по-мащабни...
и дори потресаващи
Сигурно ще прозвуча вече ужасно банално, ако спомена, че щом кабината тръгна, Пешо извади шише бира и запита оператора на вратата, дали може да консумира, докато ни теглят нагоре. Италианецът само вдигна рамене в знак, че му е все тая :)
Когато пристигнахме горе и излязохме от станцията видяхме и усетихме, че обстановката е определено алпийска. И откъм природа, и откъм постройки, и откъм температура :)
В началото поведох аз, колкото да налучкам вярната посока, но после бях задминат от всички, понеже спирах често, за да зяпам наоколо. Постепенно, докато слизахме надолу от билото, в краката ни се появиха Соренто и остров Капри. Тук пред мен е Пешо, а в дъното надолу Валя и Гената, забързали се поради неизвестна причина.
Продължихме на запад и се натъкнахме на няколко заведения и хотелчета. От височината до последното ресторантче се откриваше невероятна панорама, която не може да се предаде чрез снимка. Не може и с видео, но само това можах да направя. Тук се вижда целия Неаполски залив и земите около него. Мястото, където античния римски елит е насищал околността със своите летни вили.
Когато стигнахме пред станцията, метнах прощален поглед надолу
и после се натоварихме на кабината, която извозва пътници през 20 минути. За нещастие вътре се бяха натоварили и някакви лелки от Русия, една от които не спря да говори на висок глас през цялото спускане. Заради нея изпуснах да снимам къщите, над чиито покриви минавахме буквално на метри. Бях зает да мисля, с какво точно мога да запуша устата ѝ, като например с празното шише от бира, което Пешо държеше в ръката си...
Накрая с удоволствие се изсипахме на долната станция в Стабия и четиримата поехме по улиците на малкото градче. Това не продължи дълго, защото Пешо и Валя решиха, че трябва да отидат до морския бряг, пък ние с Евгени се отправихме към вила Ариана.
Тя се намира на около 20-25 минути пеша в североизточна посока от гарата, но последната третина от пътя може да ви накара да си помислите, че сте объркали пътя. Тесен асфалтов път, без тротоари, но с валящи се боклуци по краищата и никакво човешко присъствие, с изключение на профучаващите от време на време мотопеди. Заради това може и да пропуснете входа за вилата, ако идвате от тази посока. Пък и от другата.
След като завихме наляво и се запътихме напред, следвайки мижавите стрелки на ъгъла, изведнъж, от сграда подобна на фургон, изскочи една кака и направо ни спря. Не физически, а чрез приказки на италиански. Оказа се, че трябвало да се подпишем в някаква книга, за да влезем вътре. Е, подписахме се, без да спорим, защото достъпът и без това беше безплатен.
Древното имение е построено във 2 в.пр. Хр и се е намирало на хвърлей от морския бряг, защото, както и при древен Помпей, бреговата ивица се е намирала по-навътре в сушата отколкото днес. С няколко думи това е поредната баровска вила в древна Кампания, която се намирала на брега на морето и през 79 г е била една от най-големите в областта със застроена площ около 2500 кв. м. Плюс минус 1000...
Гледката от терасата ѝ си заслужава и днес, но само ако си представите, че в първи век морето е стигало някъде до зад дърветата вляво, а градчето отдолу не е било тъй пренаселено, както днес, то тогава тя трябва да е била още по-очарователна. В дъното се вижда Везувий естествено. За пет дни дни той успя да се превърне за мен в един вид клише. Не можех обаче да се въздържам, да не щраквам вулкана всеки път, когато го зървах като фон на прекрасна или непрекрасна гледка. Сигурно това е нормална туристическа болест, която променя обекта си на превъзнасяне според географските координати. Нещо като кулата Сан Марко във Венеция, Айфеловата кула в Париж или Хеопсовата пирамида в Кайро. Знам ли...
На самата тераса, са разположени множество стаи, които осигурявали тази горната гледка на собствениците и техните гости.
Една от тях е триклиниума, в дъното на който се намира стенопис изобразяващ Ариадна, зарязана от Тезей, след като тя му е помогнала да се справи с брат ѝ, Минотавъра. На тази картина е наречена и вилата.
Не ми се коментират точно тук противоречивите древногръцки митове, защото може и да се оплета в множеството им варианти тъй че, ще продължа нататък със строителството на по-праволинейните римляни.
Преди триклиния може да се види помещение наситено с множество прозорци, което ме накара, направо да завидя на античните му обитатели -три страни с прозорци с изглед към градината и четвъртата, зад мен, към залива.
По-нататък по терасата в т. нар. diaeta (или дневна, хол), се натъкнахме на прекрасно пресъздадена мазилка от началото на Империята. Не, не реставрирана, а наново създадена по оригинала, който днес е изложен в Националния археологически музей в Неапол. В средата на 18 век, когато швейцарецът Карл Вебер открива вилата, си е било в реда на нещата да се разкопае някой археологически обект, да се свалят интересните мазилки, да се вземат статуите и по-заслужаващите части от интериора и после всичко да се зарие наново с надеждата останалите артефакти да се запазят. Част от събраните попадали в личната колекция на неаполитанския крал, други по музеи, а трети били продавани и изнасяни на богати чуждестранни колекционери. Това все пак е бил напредък в сравнение с предходните векове, когато са се крадели основно статуите, а всичко друго било унищожавано, за да се стигне до тях...
Тук наистина могат да се сравнят, застанали едни до други, оригиналните цветове от античността и онези избледнели през последните 2000 години и достигнали до нас. Да, Античността е била много по-шарена отколкото си мислим.
Въобще, вила Ариана днес е пример за добро стопанисване на археологически обект, благодарение на национални и естествено европейски средства. Почти цялата територия на разкопките е покрита с покриви, което запазва в голяма степен общото историческото наследство на съвременния европейски свят и дава възможност на реставраторите да работят, без да се притесняват, колко точно време трудът им ще оцелее. Опс, тук пак съм щракнал Везувий :)
Заварихме в крачка работата върху атриума, макар че видяхме само един работник, който бавно прекара няколко пъти по количка с пясък покрай нас, докато обикаляхме наоколо. Дори по едно време му се извинихме, че му пречим. За наше щастие туристи също не видяхме чак до излизането си, когато се сблъскахме с тийсетина пенсионери на входа.
Аз обикновено се ровя в земята, опитвайки се да разбера древните, но Евгени явно поглежда и нагоре. Когато влязохме в тая стая той ме накара да вдигна глава. Открихме, че ние всъщност за първи път виждаме древноримски таван. Или поне това, което добрите хора са реставрирали събирайки люспиците една по една... Прекланям се пред пипкавата работа на тия реставратори, които работят внимателно по тавана на ония древни майстори, които пък са го изрисували на ръка.
После двамата се върнахме по обратния път, хванахме влака за Помпей и скоро седнахме в единствения британски пъб там, ей така, за кеф. Двамата италиански бармани не можаха да вденат разликата между „JB” и „Jeam Beam“, но ние не им се разсърдихме. Тук се сещам само, че Евгени пи някаква кисела хипстърска бира, след това Валя му се обади, че Пешо се е загубил, после Пешо му се обади, че Валя се е загубила... Накрая, в късния следобед, се намерихме всички и изкарахме последната си вечер на пейките покрай оградата на разкопките заедно с няколко бири и шише ром.
На другия ден ни предстоеше завръщане в родината, но преди това щяхме да минем за два-три часа по някои широки и тесни улици на Неапол за да почувстваме истинската съвременна южна суматоха.
Да, да, знам, че и от последната снимка наднича Везувий...
Да, да, знам, че и от последната снимка наднича Везувий...
Следва.
Юрий Александров
Коментари
Публикуване на коментар