След поредица от отлагания и дългогодишни назлъндисвания, в един късен следобед се озовах на летището в Неапол, заедно с…
Трудно ми е. Пиша тези редове и се чудя, как да започна този пътепис, защото напоследък не усещам онова опияняващо чувство от срещите си с Античния свят, или поне не го изживявам до степен на ентусиазма, с който го правех преди 10 или 20 години. Не знам, как се случи това? Дали е от възрастта или пък от вече завършения, криещ се в мен циник, който ме кара, да гледам на околния свят с известна доза отегчение. Отегчение, което е поизбутало настрани наивното ми възхищение от света.
За Помпей обаче не мога да пропусна да напиша нещо, дори с риск текстът да се получи сух и отегчителен. Няма да съм аз, ако не го направя! А и съм чувал, че вдъхновението понякога идвало с писането :) И така… Да видим…
В късния следобед на един слънчев майски ден аз, Гената, Пешо Гаргата и Валя се озовахме пред изхода на летището в Неапол. На около стотина метра напред ни чакаше спирката на „Alibus“ –автобусите с този надпис сноват директно между летището и Централната жп гара –нашата временна цел, откъдето трябваше да вземем влак за Помпей. Качихме се на рейса, но докато дойде времето за тръгване, вътре настана страшна вавилонска гъчканица от потни тела, ръбати куфари и увиснали по гърбовете раници -съвсем неоправдана за цената от 5 евро на човек, която платихме. В този момент не знаех, че това е само една от поредица от случки, които щяха да предизвикват старата ми непоносимост към тълпите. Особено туристическите тълпи.
След около 15-на минути слязохме на площад „Гарибалди“ и изведнъж се потопихме в шаренията на Неапол. Шарения в буквалния и преносен смисъл. Шарени хора, шарени (от боклуците) тротоари, шарени лющещи се сгради, какофония от автомобилни клаксони, подвикващи си неаполитанци, африканци, европейци, американци, азиатци… Навярно всяка Централна гара по света е такава – около нея можеш да видиш хора от различни раси и националности – местни, имигранти, туристи… Последните можеш да различиш лесно – нарамили сакове или влачещи куфари, въртящи главите си във всички посоки и снимащи нещо си от време на време.
Такива бяхме и ние, докато се озъртахме наоколо, преди да вляза в китайския магазин до спирката и да купя от там по една бира. Италианска, не китайска. После, вече спокойни, се упътихме към входа на гарата, където аз и Гаргата седнахме на едни бордюри да си изпием бирата, а Валя и Генчо се пръснаха наоколо. Чудех се, дали не изглеждаме подозрително на минаващите покрай нас полицаи –такива едни брадясали и пиещи алкохол на обществено място, но Пешо ме успокои сочейки към тъмните африкански субекти щъкащи наоколо. Да, ние си изглеждахме направо прилично. Накрая, след като успяхме да се съберем и четиримата на едно място, слязохме в подземното ниво, откъдето трябваше да потеглим към Помпей.
Докато чакахме, перонът се напълни с народ –туристи, като нас или просто местни, прибиращи се от работа. Влакът се състоеше от някакви стари, раздрънкани и покрити с графити вагони, които и отвътре не бяха по-добри, но на какво ли не е готов човек, за да спести от пари за такси. По късно разбрах, че това мое първоначално впечатление за състоянието на неаполския транспорт не е съвсем вярно, защото по-късно по същата линия се возихме в новички и удобни мотриси. Накрая, след около 50 мин. блъскане, 28 километра разстояние и 21 спирки, се изсипахме на гарата в Помпей, по точно „Pompei Scavi - Villa Dei Misteri“. Това последното го уточнявам, защото по-късно в градчето видях още 2 гари, които обслужват други маршрути.
Стигнахме за петнайсетина минути до хотелчетата, където щяхме да отседнем, отстоящи на около стотина метра едно от друго. По пътя, си изкривих врата от гледане наляво, към Археологическия парк, насилвайки се безуспешно да премахна усмивката от лицето си. Сигурно съм изглеждал доста глупаво.
Преди това пък Гаргата не пропусна да се изпикае на метри от входа на парка. Въобще Пешо Гаргата опика целия Помпей в последствие, но, слава богу, в настоящият пътепис повече няма да става дума за това.
След като се настанихме, се поразходихме по улиците на градчето, които не бяха особено натоварени, но когато след 10 мин наближихме Центъра, видяхме, че това не е точно така. Главният поток от туристи е съсредочен по „Via Roma“ и площада и понякога по тротоарите придвижването става трудно. Поседнахме на пейките пред забележителния храм „Св. Богородица на броеницата“, който си е направо чудо на архитектурата, особено за такова малко градче като Помпей. Изградена е в края на 19 век на мястото на стар параклис, когато общината е била доста по-бедна и ненаселена от днешната. И както често става в християнството, парите за строежа осигурил един покаял се грешник, бивш сатанист.
След като се наситихме на гледката, скокнахме до Карфур, за да си напазаруваме ядене и
пиене. После пийнахме по едно накрак и накрая се разделихме. Все пак денят ни беше наситен с много нови впечатления и като че ли бяхме малко уморени.
На сутринта с Гената забелязахме, че нашата стая наистина е с гледка към Везувий, както бяха обещали хазяите в Booking, но… само към горната му част, подаваща се едвам над стоящата на 3 метра от маломерното ни балконче сграда. Това не можа да ни развали настроението, защото все пак щяхме само да спим тук.
Към осем и половина, всички се явихме пред входа на Разкопките, откъм Амфитеатъра, учудващо доста свежи, предвид изпитото по едно питие предишната вечер :) Този вход отстои на около 100-на метра от хотелчетата ни и за това предпочетохме него, пък и предлагаше по-малка наситеност от туристи, в сравнение с западните два входа. Въпреки това пред касата му вече се бяха наредили 20-на ентусиасти, чакащи Археологическия парк да отвори, което щеше да стане в 9. Тук някъде Пешо се отказа да влиза и пое нанякъде, а останалите трима след 15 минутно чакане успяхме да си купим билети.
В началото човек не разбира, че е влязъл в археологически парк. Едва, когато погледне напред между дърветата и зърне помпейския амфитеатър осъзнава, че се намира на историческо място. Специално историческо място!
Честно да си призная, амфитеатърът не ми направи някакво чудно впечатление, но причината се крие явно в мен, понеже през цялото време неволно го сравнявах с Амфитеатъра на Флавиите в Рим. А това състезание, помпейската сграда няма как де не загуби. Все пак, за времето си, той е бил едно архитектурно достижение, а в момента е най-стария запазен амфитеатър в Италия, изграден около 160 години преди Колизеума, малко след като градът става римска колония.
Дистанцията в годините между строителите на Колизеума и помпейския амфитеатър личи и при чисто архитектурните решения. Стълбищата служещи за вход на зрителите не са вградени в самата сграда, а са построени отвън, а входовете за гладиаторите излизат направо на улицата. Съоръжението побирало около 20 000 зрители, което го прави доста голямо за град като Помпей, който по различни оценки, във времето, когато вулканът изригва, е имал между 10 и 20 000 жители. Но фактът, че е ползвано и от жителите на околните градчета, все пак оправдава големината му.
Наличието на хора от различни места обаче явно водело до проблеми по трибуните, така както става често и днес. Според Тацит, през 59 г., по време на гладиаторските игри, агитката на Помпей се сбива с тази от Нуцерия и гостите го отнасят жестоко. Заради случката, Римският Сенат забранява провеждането на гладиаторски игри в града за 10 години. По онова време това си е било твърде жестоко наказание, предвид това, че за основната маса от хората Игрите са били основен източник на забавления няколко пъти в годината. Забраната обаче е отменена още през 62 г. заради една друга трагедия, знанието, за която би ни дало една по-разширена гледна точка за онези трагични дни през 79 г., когато вулканът Везувий изригнал и затрил от лицето на земята няколко римски селища.
В следващата част ще продължим с разходката си из Археологическия парк в Помпей. Ще влезем в частни домове, храмове, кръчми, бордеи, некрополи, базилики и обществени бани…
Към следващата част на пътеписа
Юрий Александров
https://gledam.blogspot.com/
Трудно ми е. Пиша тези редове и се чудя, как да започна този пътепис, защото напоследък не усещам онова опияняващо чувство от срещите си с Античния свят, или поне не го изживявам до степен на ентусиазма, с който го правех преди 10 или 20 години. Не знам, как се случи това? Дали е от възрастта или пък от вече завършения, криещ се в мен циник, който ме кара, да гледам на околния свят с известна доза отегчение. Отегчение, което е поизбутало настрани наивното ми възхищение от света.
За Помпей обаче не мога да пропусна да напиша нещо, дори с риск текстът да се получи сух и отегчителен. Няма да съм аз, ако не го направя! А и съм чувал, че вдъхновението понякога идвало с писането :) И така… Да видим…
В късния следобед на един слънчев майски ден аз, Гената, Пешо Гаргата и Валя се озовахме пред изхода на летището в Неапол. На около стотина метра напред ни чакаше спирката на „Alibus“ –автобусите с този надпис сноват директно между летището и Централната жп гара –нашата временна цел, откъдето трябваше да вземем влак за Помпей. Качихме се на рейса, но докато дойде времето за тръгване, вътре настана страшна вавилонска гъчканица от потни тела, ръбати куфари и увиснали по гърбовете раници -съвсем неоправдана за цената от 5 евро на човек, която платихме. В този момент не знаех, че това е само една от поредица от случки, които щяха да предизвикват старата ми непоносимост към тълпите. Особено туристическите тълпи.
След около 15-на минути слязохме на площад „Гарибалди“ и изведнъж се потопихме в шаренията на Неапол. Шарения в буквалния и преносен смисъл. Шарени хора, шарени (от боклуците) тротоари, шарени лющещи се сгради, какофония от автомобилни клаксони, подвикващи си неаполитанци, африканци, европейци, американци, азиатци… Навярно всяка Централна гара по света е такава – около нея можеш да видиш хора от различни раси и националности – местни, имигранти, туристи… Последните можеш да различиш лесно – нарамили сакове или влачещи куфари, въртящи главите си във всички посоки и снимащи нещо си от време на време.
Такива бяхме и ние, докато се озъртахме наоколо, преди да вляза в китайския магазин до спирката и да купя от там по една бира. Италианска, не китайска. После, вече спокойни, се упътихме към входа на гарата, където аз и Гаргата седнахме на едни бордюри да си изпием бирата, а Валя и Генчо се пръснаха наоколо. Чудех се, дали не изглеждаме подозрително на минаващите покрай нас полицаи –такива едни брадясали и пиещи алкохол на обществено място, но Пешо ме успокои сочейки към тъмните африкански субекти щъкащи наоколо. Да, ние си изглеждахме направо прилично. Накрая, след като успяхме да се съберем и четиримата на едно място, слязохме в подземното ниво, откъдето трябваше да потеглим към Помпей.
Докато чакахме, перонът се напълни с народ –туристи, като нас или просто местни, прибиращи се от работа. Влакът се състоеше от някакви стари, раздрънкани и покрити с графити вагони, които и отвътре не бяха по-добри, но на какво ли не е готов човек, за да спести от пари за такси. По късно разбрах, че това мое първоначално впечатление за състоянието на неаполския транспорт не е съвсем вярно, защото по-късно по същата линия се возихме в новички и удобни мотриси. Накрая, след около 50 мин. блъскане, 28 километра разстояние и 21 спирки, се изсипахме на гарата в Помпей, по точно „Pompei Scavi - Villa Dei Misteri“. Това последното го уточнявам, защото по-късно в градчето видях още 2 гари, които обслужват други маршрути.
Стигнахме за петнайсетина минути до хотелчетата, където щяхме да отседнем, отстоящи на около стотина метра едно от друго. По пътя, си изкривих врата от гледане наляво, към Археологическия парк, насилвайки се безуспешно да премахна усмивката от лицето си. Сигурно съм изглеждал доста глупаво.
Преди това пък Гаргата не пропусна да се изпикае на метри от входа на парка. Въобще Пешо Гаргата опика целия Помпей в последствие, но, слава богу, в настоящият пътепис повече няма да става дума за това.
След като се настанихме, се поразходихме по улиците на градчето, които не бяха особено натоварени, но когато след 10 мин наближихме Центъра, видяхме, че това не е точно така. Главният поток от туристи е съсредочен по „Via Roma“ и площада и понякога по тротоарите придвижването става трудно. Поседнахме на пейките пред забележителния храм „Св. Богородица на броеницата“, който си е направо чудо на архитектурата, особено за такова малко градче като Помпей. Изградена е в края на 19 век на мястото на стар параклис, когато общината е била доста по-бедна и ненаселена от днешната. И както често става в християнството, парите за строежа осигурил един покаял се грешник, бивш сатанист.
След като се наситихме на гледката, скокнахме до Карфур, за да си напазаруваме ядене и
пиене. После пийнахме по едно накрак и накрая се разделихме. Все пак денят ни беше наситен с много нови впечатления и като че ли бяхме малко уморени.
На сутринта с Гената забелязахме, че нашата стая наистина е с гледка към Везувий, както бяха обещали хазяите в Booking, но… само към горната му част, подаваща се едвам над стоящата на 3 метра от маломерното ни балконче сграда. Това не можа да ни развали настроението, защото все пак щяхме само да спим тук.
Към осем и половина, всички се явихме пред входа на Разкопките, откъм Амфитеатъра, учудващо доста свежи, предвид изпитото по едно питие предишната вечер :) Този вход отстои на около 100-на метра от хотелчетата ни и за това предпочетохме него, пък и предлагаше по-малка наситеност от туристи, в сравнение с западните два входа. Въпреки това пред касата му вече се бяха наредили 20-на ентусиасти, чакащи Археологическия парк да отвори, което щеше да стане в 9. Тук някъде Пешо се отказа да влиза и пое нанякъде, а останалите трима след 15 минутно чакане успяхме да си купим билети.
В началото човек не разбира, че е влязъл в археологически парк. Едва, когато погледне напред между дърветата и зърне помпейския амфитеатър осъзнава, че се намира на историческо място. Специално историческо място!
Честно да си призная, амфитеатърът не ми направи някакво чудно впечатление, но причината се крие явно в мен, понеже през цялото време неволно го сравнявах с Амфитеатъра на Флавиите в Рим. А това състезание, помпейската сграда няма как де не загуби. Все пак, за времето си, той е бил едно архитектурно достижение, а в момента е най-стария запазен амфитеатър в Италия, изграден около 160 години преди Колизеума, малко след като градът става римска колония.
Дистанцията в годините между строителите на Колизеума и помпейския амфитеатър личи и при чисто архитектурните решения. Стълбищата служещи за вход на зрителите не са вградени в самата сграда, а са построени отвън, а входовете за гладиаторите излизат направо на улицата. Съоръжението побирало около 20 000 зрители, което го прави доста голямо за град като Помпей, който по различни оценки, във времето, когато вулканът изригва, е имал между 10 и 20 000 жители. Но фактът, че е ползвано и от жителите на околните градчета, все пак оправдава големината му.
Наличието на хора от различни места обаче явно водело до проблеми по трибуните, така както става често и днес. Според Тацит, през 59 г., по време на гладиаторските игри, агитката на Помпей се сбива с тази от Нуцерия и гостите го отнасят жестоко. Заради случката, Римският Сенат забранява провеждането на гладиаторски игри в града за 10 години. По онова време това си е било твърде жестоко наказание, предвид това, че за основната маса от хората Игрите са били основен източник на забавления няколко пъти в годината. Забраната обаче е отменена още през 62 г. заради една друга трагедия, знанието, за която би ни дало една по-разширена гледна точка за онези трагични дни през 79 г., когато вулканът Везувий изригнал и затрил от лицето на земята няколко римски селища.
В следващата част ще продължим с разходката си из Археологическия парк в Помпей. Ще влезем в частни домове, храмове, кръчми, бордеи, некрополи, базилики и обществени бани…
Към следващата част на пътеписа
Юрий Александров
https://gledam.blogspot.com/
Очаквам продължението.благодаря
ОтговорИзтриванеНе, аз благодаря, че сте го прочели.
Изтриване