Помпей -да докоснеш Древността 9 (Везувий и друго)

Продължение от Част 8


На другия ден около 9 ч четиримата бяхме отново пред входа на Амфитеатъра, но този път за да хванем автобуса до Везувий. Спирката на обществения транспорт за вулкана се намира на 10-на метра от този вход. Рейсът за горе беше направо празен и от кеф аз и Пешо си отворихме по бира, за да убием времето и жаждата, а Валя и Гената седнаха на седалките от другата страна и се правеха, че не ни познават...докато накрая и те не си отвориха едно шише. Италианците са доста толерантни към пиенето на обществени места и въобще не им правят впечатление подобни неща.

Тук е момента да спомена, че през целия предишен ден Валя нарушаваше забраната за пушене на територията на Археологическия парк и си палеше цигара, където ѝ скимне, а не само на определените за това места. В такива моменти ние с Гената упорито страняхме от нея, сякаш не е с нас.

И за да завърша тая градивна критика към спътниците си, само ще добавя, че Евгени четири поредни сутрини ставаше и почти не проронваше дума, докато не изпиеше чаша кафе в съседното барче. Чак след това придобиваше човешки вид и дори почваше да говори. Два или три пъти ходих с него там и разбрах, че имат хубаво кампари, което може успешно да замести кафето. Иначе само към себе си нямам никакви забележки 😀

Но стига, че накрая ще си изкарам боя...

Накрая, след около 40-50 мин клатене в рейса, катерещ криволичещия път, стигнахме до Везувий. Т. е до пътното разширение в подножието на вулкана, което беше изпълнено с многоезична глъч, щъкащи насам натам групи от туристи и ученици, безразборно паркирани превозни средства и разни продавачи, които така и не разбрах, какво предлагат, защото не им обърнах никакво внимание. Слава богу тоалетни също имаше. От там има поне час ходене нагоре, което си е изненада за всеки кашкавал турист, каквито ние разбира се не бяхме :) Ако прибавим едвам мъкнещите се тълпи, тая едночасова разходка може да се превърне и в двучасова. Чакахме около 10-15 минути за билети и поехме.

Постепенно зеленината взе почти да изчезва, изтиквана от вулканична пустош от пемза и застинала лава. Вече нямаше и следа от многобройните лозя и китни горички в подножието, които бяхме зърнали от рейса. И докато от едната ни страна гледката ставаше все по-стряскащо извънземна,

то от другата започнаха да се откриват чудни гледки, макар и полускрити от облаците.

Тук Неапол не се вижда много, но в дъното се забелязва нос Мизенум с едноименния древен град на него, където по време на избухването на вулкана се е намирал Плиний Млади, от когото знаем толкова неща за случилото се по онова време.

Когато се качихме по-нагоре Неапол се откри, но така и не можеше да се види точно къде се намират неговите граници, защото е слят в една огромна агломерация, започваща от Мизенум в единия край на Неаполския залив и свършваща в Стабия от другата страна. Точно под нас някъде се намира Херкулан, а в дъното лежи остров Иския, на 40 км по права линия.

И докато продължавахме с изкачването, отляво се показа и самият кратер,



който на места дори отделяше скромни порции дим.

Вулканът с надморска височина 1277 метра е единственият активен такъв в континентална Европа, като последното му изригване е през 1944 г., когато в страната се водели сражения между настъпващите съюзници и немските войски. Дори летището, ползвано от американските военни самолети, пострадало от лавата. Най-известното обаче си остава онова изригване от 79 г. унищожило всички селища на юг и югоизток от Везувий и дало възможност днес да се наслаждаваме на добре запазените домове, храмове, обществени сгради и обикновени предмети на онези хора, от които ни делят 20 века.

Заети с обиколката си около кратера бяхме пропуснали, гледката от другата страна, която също се беше променила. Сега можеше да се види източната част на Неаполския залив с мяркащите се в далечината Соренто и остров Капри.

и лежащите под нас Помпей, Оплонтий и Стабиа, както и щръкналата отсреща Монте Фаито, която щяхме да „изкачваме“ на другия ден.

Надвисналите над нас облаци създаваха лъжовното чувство, че се намират на една ръка разстояние. Така е излязло и на снимката. Долу пък гъмжащата от живот крайбрежна равнина ми напомняше, че така е било и преди 2000 години в плодородна Кампания, с тая разлика, че днес градчетата се преливат едно в друго без да разбереш, къде точно са границите между тях. Щях да науча това от собствен опит малко по-късно същия ден, когато вървейки по една обикновена помпейска улица неусетно бях попаднал в съседния Скафати, без да забележа някакви признаци за това.

Но да се върнем на пътеката. Въпреки, че беше само една, отново успяхме да се разпръснем из нея до степен на загубеност, най-вече защото сме дезорганизирани и недисциплинирани типове. Когато лека полека се намерихме, вече бяхме тръгнали по обратния път и накрая се върнахме на паркинга. Времето беше напреднало и се отказахме от пътуване до Херкулан. За това си хванахме рейса за обратно.

Тук е мястото да вметна, че от 1880 до 1944 г. по склона на вулкана е имало фуникулер, който изглежда доста интересно на тази снимка направена около 1900 г. Сигурно е бил хит за мързеливците, но пък возенето по пустия склон едва ли щеше да ми хареса.

Когато се изсипахме на спирката до Амфитеатъра, вече бяхме гладни и жадни. Без да губим много време, седнахме в едно спокойно ресторантче отсреща с 4-5 маси отвън. Обстановката беше доста спокойна. Птички пеят, безлюдно почти, вино и вкусна храна. Идилия... И докато се наслаждавахме на това италианско южняшко безделие, изведнъж чух зад себе си спирачките и отварящите се врати на автобус и докато разберем, какво става, бяхме заобиколени от тълпа от 10-12 годишни италианчета, които врещяха, викаха, мрънкаха, пееха и въобще бучаха в някакво безкрайно изстъпление. Южняшкото ми безделие набързо бе пометено от южна суматоха. Сигурно съм направил някаква физиономия, щото Пешо до мен само ми се подхилкваше.

Е, някак успяхме набързо да се донахраним и донапием и си тръгнахме. Планът беше да си починем по стаите и после да излезем отново. Вътре си опънах краката на леглото, а когато Евгени захърка, нещо започна да ме човърка отвътре, докато някакъв глас ми нашепваше, че съм в Помпей и е някак неудачно да се отпускам. Послушах го, метнах си якето и излязох да разгледам и съвременния град, след като предишния ден бях разгледал древния.

Следобед Помпей е доста мъртво градче -туристите са по разкопките, а местните явно спазват строго сиестата :)



Аз обаче нарочно тръгнах далеч от центъра, за да видя, как живеят хората тук, но не бях особено впечатлен. Пък и хора много не видях. На места селището ми приличаше на стар Черноморски курорт.

На други на крайградска индустриална зона.

Трети изглеждаха красиво, но пък не бих си пожелал да живея там.

По широките пътни артерии масово бяха насложени такива прегради на кръстовищата с малките преки. Предполагам, че заради забранения ляв завой, знам ли.

По едно време се усетих, че бая съм се отдалечил, предвид мяркащата се в далечината църква

и точно тогава ми звънна Гената. Вече се бил събудил и искал да пие кафе, пък аз съм го бил заключил. Погледнах в джоба си и о да, ключът от стаята беше там. Голям номер.

Вечерта отидохме пак в Todisco и си изкарахме прекрасно, с изключение на това, че когато заваля, от тавана започна да тече върху Гената. По-късно пък, когато си тръгнахме в най-големия порой, сервитьорката ни последва, тичайки и крещейки по улицата, така както само една италианка може да го прави. Искаше си сметката! Пък то се оказа, че Евгени оставил парите на съседната маса, за да не се намокрят. Е, те не се намокриха, но ние и сервитьорката със сигурност.

Юрий Александров

Други части на този пътепис:

Част 1
Част 2
Част 3
Част 4
Част 5
Част 6
Част 7

Коментари