Продължение от втора част.
Попаднах на стара композиция, която успя да ме върне някак в 80-те години на миналия век. Влакът не беше препълнен и дори успях да седна, а пътуващите в него бяха главно местни хора, тръгнали към работните си места в околностите на Неапол. След около 50 мин стигнах до малката крайна спирка Торегавета край брега, откъдето се виждаше масивът на Монте Прочида, който пък ми пречеше да видя местата към които бях тръгнал,
а от почти безлюдния кей се откриваше гледка към към брега, откъдето щях да поема към Мисено или по-точно древния Мизенум.
Нарочно избрах да ходя пеш, вместо да хвана автобуса за няколко спирки и така успях да зърна езерото Мисено, което представлява един вътрешен залив на залива Мисено, с който го свързва един тесен канал, който пресякох малко по-късно,
както и плажът между него и морето, по който все още можеха да се видят тук там плажуващи. В далечината вече се виждаше планината към която бях тръгнал.
Около час след тръгването ми от Торегавета стигнах до заспалото градче Мисено, което не можа да ми предложи кой знае какви забележителности освен едно потънало във вода светилище на августалите от 1век,
местната църква Santa Maria delle Grazie
и едно малко плажче, откъдето може да се видят водите, където в Древността е домувал римският военен флот. Днес, две хилядолетия по-късно, наблизо има пристанище на италианския военен флот -каква дългогодишна традиция само!
За сметка на това, когато започнах да се изкачвам нагоре пред мен постепенно се разкриваха все по-прекрасни гледки.
Когато стигнах този тунел, реших да мина по него, за да си спестя част от изкачването по хълма, който щях да катеря на връщане. Вътре беше тясно колкото да мине една кола и почти сумрачно и заради това си светех с телефона за да ме виждат задминалите ме три на брой автомобила.
След около 200 метра излязох на дневна светлина и скоро стигнах до нос Мизенум. Когато започнах да се изкачвам в обратна посока по една пътека успях до го видя вече по-мащабно.
Когато преминах билото пред мен се откри част от пътя, по който вече бях минал и по който щях да мина устремен към други места.
Долу някъде в краката ми се е намирала вилата на Плиний Стари -естествоизпитател и началник на тукашния римски флот. По време на изригването на Везувий през 79 г. там е пребивавал неговия племенник Плиний Млади (тогава около 17-18 годишен), който описва тази катастрофа в писмо до Тацит двайсетина години по-късно с едни черни краски:
„Обхванатата от паника тълпа се носеше след нас и ни притискаше плътно. Замряхме насред опасната и ужасяваща сцена. Колесниците, които се осмелихме да изкараме, така силно се тресяха напред-назад, макар и стоейки на земята, че не можехме да ги удържим, дори когато подложихме под колелата големи камъни. Морето сякаш се отдръпна, оттегляше се от бреговете с конвулсивните движения на земята, сушата се разшири и някои морски животни останаха на пясъка. Накрая ужасната тъмнина започна бавно да се разсейва като облак дим, появи се отново дневна светлина и дори се показа слънцето, макар и блясъкът му да беше потъмнял като пред предстоящо затъмнение. Всеки предмет, който виждахме с отслабналите си очи, изглеждаше променен, покрит с гъст слой пепел като сняг.”
Плиний Млади описва и кончината на чичо си, който, начело на няколко кораба, побързал да стигне до другата страна на залива, за да наблюдава отблизо изригването и да спаси затиснатите между вулкана и морето хора. Там, край Стабия, големият учен намира смъртта си. Днес ми е трудно да си представя описаното, особено на фона на облените от слънчеви лъчи спокойни земи по време на моето пребиваване там.
На връщане преминах отново през Мисено, (просто защото на това полуостровче няма откъде другаде да минеш по суша) и продължих устремено към Бая. По пътя, естествено, прекосих Баколи и точно тук, на тази полупразна уличка получих някакво дежавю. Сякаш някога, преди много години съм живял тук и съм стъпвал по същите тия плочи и съм влизал в околните магазинчета за да си купя парче храна или да изпия чаша вино. Да, знам, безкрайни са приумиците на човешкия мозък!
След час и нещо и една десетминутна почивка накрая влязох в Бая. Погледнах само отдалеч Арагонския замък, защото имах по-важни места за посещение в това градче
и продължих към пристанището. Там ясно си личеше, че сезонът е към своя край, защото бяха започнали да товарят някои от яхтите на едни големи камиони,
а заведенията покрай брега бяха празни, излъчвайки доза тъга.
Целият този район от Мизенум до Поцуоли и Куме на север е част от т. нар Флегрейски полета -вулканичен район с 24 кратери и вулканични образувания, част които е под повърхността на залива. Само дни преди да дойда тук, италианските медии съобщиха за поредица от трусове, а властите се бяха приготвили за евакуация на училищата и държавните учреждения. Явно бях извадил късмет и трусовете бяха понамалели, докато бях там. Навярно и заради това Плиний Млади е отбелязал още преди 2000 години, че в целия тоя район земетресенията са си нещо нормално и хората не им обръщат чак такова внимание :)
През I век цялата околност е била застроена с вили на сенатори и богати търговци, както и земеделци от конническото съсловие и е била нещо като Ривиерата на Древен Рим, простираща се по крайбрежието на Неаполския залив от Мизенум та чак до Стабия от другата страна. На фона на всичко това древна Бая е била един своеобразен център, известен с минералните си извори и прочутите бани, построени върху тях. Натам се бях запътил и аз -на мястото, което днес се нарича Parco archeologico delle Terme di Baia.
Не помня вече 5 или 6 евро беше входът, но помня, че когато подадох банкнота от 20 евро на касиерката, тя ме помоли да платя с карта, защото нямала да ми върне. Предположих, че повечето туристи плащат с карта и заради това горката няма кеш, но по-късно разбрах, че щастието ми се е усмихнало и просто в археологическия парк няма туристи -за двата часа прекарани там срещнах цифром и словом двама души. Това ми даде спокойствие да си разглеждам бавно и с наслада да се спирам за дълго пред руините на древните постройки.
Понеже археологическият парк е разположен по склона на Бая, от там се откриваше прекрасна гледка към залива, Храма на Венера и замъка вдясно.
Както и към самия Поцуоли и храма на Диана вляво.
Най-удивен бях от фригидариума, запазения купол на храма на Меркурий и мястото, където водата беше тъй кристална, че трудно можеше да се различи, ако върху нея не плуваха разни мръсотии :)
Както и кой знае как оцелелите фрески от портика на „басейна“.
Не пропуснах и Teatro Ninfeo
както и уютното съжителство на Древността със Съвремието, така типично за Италия.
Макар да липсваха посетители, разкопките бяха идеално поддържани. Дори по едно време ми се прииска да се излегна на поляната под сянката на едно дърво, защото макар и средата на октомври, градусите надхвърляха 30.
Вместо това отидох до близката тоалетна, където се напръсках обилно с вода и поех към изхода.
Преди да тръгна по шосето към гара Лукрино погледнах за последно спускащите се стълби към площадчето долу, които излъчваха кокетност и красота.
Точно преди да стигна до малката гара се спрях и се опитах да надзърна към езерото Лукрино. Това наглед обикновено езерце е наситено с много митология и най-вече история. Според Страбон ивицата суша, която го разделя от морето е издигната от Херкулес, а отстоящото на по-малко от километър на северозапад от него Авернско езеро се превръща в едно от местата, където вергилиевият Еней се подвизава в търсене на път към подземния свят, за да се срещне с умрелия си баща. Тук в 1 в. пр. Хр. търговецът и изобретател Сергий Ората поставя началото на култивираното отглеждане на стриди, от което изкарал доста пари от тогавашния римски елит. През същия век Марк Агрипа прокарва канал през тази суша и свързва езерото с морето, а после прокопава друг канал, който го обединява с гореспоменатото езеро Аверн. Така създава един дълбок вътрешен залив, който наред със заливите край Мизенум, които вече видях, се превръща в пристанище на древноримския боен флот. На неговия източен бряг (на снимките изток е надясно) се е намирала една от вилите на Цицерон, седалище на неговата Академия. Разбира се, по онова време езерото е било по-голямо, а нещастните останки от вилата на големия оратор, потъват при едно изригване на един от многото вулкани из Флегрейските полета през 16 век, а и накрая от бавно менящия се вулканичен ландшафт. Тацит пък ни разказва, че около век след това, Агрипина Младата била убита от наемниците на сина ѝ Нерон на брега на езерото, когато тя, едва спасила се от първия опит за покушение в морето, се е опитвала да се добере до вилата си там.
Наистина е много интересно, когато гледаш днес нещо и виждаш историята в него.
След кратко чакане на спирка „Лукрино“ хванах влака и след 20-на минути бях отново на гара „Монтесанто“ в Неапол. Последваха дежурните пица с червено вино и след няколко часа вече спях блаженно, защото на другия ден ме чакаха две пътувания по море, за да стигна първо до Амалфи, а след това и до Салерно.
Ю. Александров
Към следващата част
Коментари
Публикуване на коментар