Продължение от предишната част
Събуждащият се Неапол ме изпрати с противоречиви чувства и гледки,
но накрая стигнах до пристанището, откъдето се качих на ферибота за Амалфи. Корабчето нямаше открити места, а от двете закрити палуби се откриваше гледка към нищото, защото мръсните прозорци не позволяваха на погледа да различи нещо зад тях. За това използвах близо двата часа път в четене и така не усетих, кога сме пристигнали в Амалфи.
Акостирахме на пристана и когато стъпих на кея разбрах, че съм попаднал в туристическия ад. Гмеж от потни тела, блъскащи се едно в друго за да стигнат до брега, а насреща им други тела, които се опитваха да се доберат всяко до своя си кораб.
Накрая след около петнайсетина минути успях да се измъкна от тълпата и да задишам спокойно. След това отидох на съседния кей за да направя фото, което всеки турист прави от това място и сигурно подобни снимки вече са се превърнали в обикновена баналност. Но пък беше красиво, признавам.
Имах няколко свободни часа до следващия ферибот и ги използвах за да се поразходя из известното градче. Спрях се естествено пред Катедралата в центъра. Кръстена е на апостол Андрей и е построена през 9 век, но оттогава е претърпяла множество реконструкции, последната от 19 век, и едва ли днес прилича на първоначалния си образ. Входът по стълбите беше временно затворен и използвах момента да я снимам изчистена от туристи. Доколкото това е възможно де :)
Уличките на Амалфи са прекрасни, но аз така и не успях да се им се насладя, защото си пробивах трудно път сред тълпата, автомобилите и мотоциклетите.
Но, колкото се изкачвах нагоре, далеч от центъра, толкова повече хората намаляваха.
Така успях да зърна и другия Амалфи, не толкова туристически и излъчващ истинското спокойствие и занемареност на едно малко южно италианско градче.
Отгоре дори успях да видя един круизен лайнер на пристанището, подаващ между два склона на планината и маслинените насаждения в краката ми.
На връщане, вече в самия град в опит да избегна тълпите минах през няколко чаровни пасажи, които свързваха централните улици.
Разходих се и покрай брега, където се спрях на едно място за да дам шанс на краката си да починат преди да дойде време за отпътуване за Салерно.
За мой късмет този път корабчето беше съвсем различно от първото в добрия смисъл на тази дума, с две открити палуби, и аз побързах да се кача на горната, откъдето се насладих на релаксиращо пътуване изпълнено с омайващи гледки към брега. Дори заех сам цял ред от четири седалки, понеже така или иначе наплив от кандидати в тази посока нямаше много.
След 30-40 минути стъпих на кея на Салерно. Първоначалния поглед към него не ми обещаваше архитектурни чудеса, но аз така или иначе щях само да пренощувам тук.
Нарочно бях избрал хотел на 50 метра от гарата със гръмкото име „Плаза“, за да мога на сутринта да си спестя излишно разкарване, но стаята не беше никак лоша за сравнение с тази в Неапол. Дори гледката от балкона беше с изглед към предгаровия площад и предлагаше пространство и място където да изпуша цигара две.
В ранната вечер си позволих да изпия два големи бърбъна в един бар на главната улица и дори тълпите престанаха да ми пречат, а един сенегалец пък успя да ми продаде гривна, подарък за Петя.
Все пак, след около час, проявих дисциплина и отидох да си легна рано, защото на сутринта трябваше да стана по изгрев слънце за да хвана влака до Потенца, а след това и автобус до древния Тарент или на италиански Таранто.
Ю. Александров
Към следващата част
Коментари
Публикуване на коментар