От Неапол до Бриндизи без кола 5 (Таранто)

Продължение от Четвърта част

Всъщност трябваше да измина цялото разстояние от Салерно до Таранто с влак, но още когато резервирах билетите се оказа, че отсечката между Потенца и Таранто е в ремонт и си наложи да се прекача на автобус, обслужван от Трен Италия. Предварително бях проучил, от коя страна на гарата се намира автогарата, и когато слязох на перона в Потенца уверено се запътих натам. Докато вървях през подлеза на няколко пъти срещнах големи табели написани на италиански, от които можех да си преведа само „трансфер“ и „автобус“ и стрелката, разбира се, сочеща точно обратната посока на тази в която вървях. Така ми се наложи да се върна около 300 метра и да изляза на главния вход на гарата, пред който стоеше някакъв чичка и крещеше „Таранто, Таранто...“ сочейки спрелия отпред автобус. Аз понеже на такива викащи чичковци, стоящи пред гари и летища, не вярвам много-много, се спрях отпред за да видя табелата и на нея наистина пишеше „Потенца-Таранто“, но никъде не беше обозначено, че автобусът е обслужван от Трен Италия. Отгоре на всичко часът за тръгване беше с пет минути по-ранен от този на моята резервация, а часовникът ми показваше точно толкова. Заради това побързах да се шмугна в машината, имайки едно на ум, че може да ми се наложи да платя още един път.

Е, не платих и автобусът наистина беше на държавните железници. За моя радост вътре имаше свободни седалки, колкото душа ти иска и си избрах две празни седалки, на които прекарах необезпокояван целия път от около два часа и половина -точно толкова, колкото беше по разписание. Опитах се дори да поспя, но някакви бабки не ми позволиха защото през цялото пътуване не спряха да говорят (т. е. да крещят), сякаш бяха 100, а не 4 на брой. Затова се отдадох на съзерцание на гледките през стъклото и от време на време прочитах някоя страница от книгата взета именно за такива случаи.

Така неусетно стигнахме до Таранто. Южното градче ме посрещна със слънце, жега, палми и доволна доза влага във въздуха.

Подминах с презрение спирката на градския транспорт и продължих пеша, към историческия център, разположен на остров, който днес съединява двете части на града. Щом пресякох първия мост, завих вляво за да премина покрай северния бряг с изглед към вътрешния залив, но по едно време забравих снимам водата, понеже бях запленен от чаровните и запуснати сгради покрай брега му.

Продължих покрай брега, защото бях оставил за следващия ден да се разхождам из вътрешността на островчето, където са разположени главните забележителности.

Накрая пресякох и втория мост и вече се намирах от другата страна на залива, по точно заливите, защото освен големия външен залив наречен на града, във вътрешността има още един голям залив последван от друг, наречен Малкото море, до който така или иначе не достигнах. Всичките тези тихи заливи навярно са били оценени подобаващо от древните спартанци за убежища на техните кораби, когато преди 2700 години основали тук древния Тарас, който по късно римляните наричат Тарент, а техните италиански наследници Таранто. Въобще повечето от днешните крайморски градчета в Южна Италия и източния бряг на Сицилия са основани от древните елини и не случайно цялата тази област в Древността е наречена от римляните Magna Graecia (Велика Гърция). Не само заради етническият им състав, но и заради голямото им политическо, икономическо, военно и културно влияние, което през 6-3 в. пр. Хр. надминава околните племена, а дори и градовете-майки в същинска Елада.

Но пак се отплеснах. Нека да продължа по главната пешеходна улица. Бях пристигнал в града в един неделен следобед, когато истинските тарентци явно си почиват и само тук там можеше да се види човешка фигура или работещ магазин, кафе или кръчма.

Накрая свих вдясно (слава на GPS-а) за да изляза на крайбрежната улица (там крайбрежните улици са много), където се намираше една грозна и висока постройка, която по-скоро приличаше на някакъв блок в Люлин 10 в София, отколкото на сграда в Пулия. След 3-4 минутно изкачване с асансьора до 14 етаж, се срещнах с моите хазяи, които надълго и нашироко ми обясняваха на перфектен английски за забележителностите на своя град, сякаш е някакъв южен Рим -къде съм трябвало да ходя, какъв транспорт да съм ползвал и какви апове да си сваля, за да ми е по-лесно. Наистина бяха много любезни, но в един момент ми досадиха и културно им обясних, че аз обикновено се приготвям предварително за местата, които искам да посетя, защото иначе ще съм сляп за това, което виждам. Те явно ме разбраха, но побързаха да ми искат туристическата такса от 0,50 евро на нощувка -т.е. 1 евро, което знаех предварително, че не е включено в цената. Едно евро?! Иначе бяха оставили няколко преполовени бутилки с лимончело, уиски, джин и две половинки шампанско, които били безплатни, но аз дори не ги докоснах, защото обичам сам да си избирам алкохола, който употребявам.

Едва дочакал моите хазяи да си тръгнат, излязох на терасата и наистина видях това, което съм искал. Големината ѝ ме предразполагаше да карам колело по нея, а гледката отгоре ме караше да се чувствам, сякаш летя над града и залива.

Както казах преди това, бях се оказал в неделя, вече в късния следобед, в един южно италиански град. По това време там дори и големите супермаркети не работят, да не говорим за малките италиански бакалии. Но за това пък работят имигрантските магазинчета. От едно такова арабско магазинче си купих спагети, сос и вино, за да ги употребя горе на терасата пред една незабравима гледка.

Толкова се бях отплеснал в блаженство и наслада, че за малко щях да забравя за обикновените битовизми, като това да пусна една пералня, защото вече не ми бяха останали чисти дрехи в малката раничка.

Естествено на сутринта станах рано за да се отправя към Националния археологически музей на Таранто, но се оказа, че там има някакво ученическо занятие и ми предложиха да си взема билет за следващия ден. Аз, разбира се отказах, понеже тогава щях да съм вече напуснал града, устремен към Бриндизи. Заради това реших все пак да обиколя наоколо.

Не успях да вляза и в поредния арагонски замък в Южна Италия, защото там се оказа, че приемат само групи и то с предварителна резервация и след като им теглих една майна на български, поех по тесните улици на островчето.

Преди това се спрях пред един дорийски храм от VI в. пр. Хр, от който бяха останали само две колони, но и това е много предвид възрастта му от 2600 години.

Катедралата Сан Каталдо беше сгушена на едно мини площадче сред плетеницата от улички и слава богу беше отворена за туристи.

Както всяка църква в Южна Италия тя предлагаше забележителен и внушителен интериор, контрастиращ със занемарените сгради наоколо.

После се разходих из тихата вътрешност на острова, където рядко можеше да се срещне човек. Това някак ми помогна да се потопя в атмосферата му до степен, че по едно време си помислих, че съм се загубил, но това разбира се не се случи, защото накъдето и да тръгнеш там, след десетина минути със сигурност ще излезеш на някой бряг.

Така се получи и с мен и побързах да навляза в по-модерната част на Таранто от източната страна, където се намира Palazzo degli Uffici. Започнат е в края на 18 в. от Фепдинанд IV Бурбон с цел да бъде сиропиталище, но е завършен едва стотина години по-късно, за да приюти някои обществени служби.

После се разходих по крайбрежната „Виктор Емануел III”, където е разположен Palazzo del Governo. Както личи от името му, там е разположена префектурата на провинция Таранто.

Малко по-нататък поседнах за малко на една от изящните мраморни пейки, разположени покрай улицата, за да изпия една бира с удоволствие.

И макар че многобройните кръчми наоколо ме предразполагаха да седна в някоя от тях за да вечерям, предпочетох да си взема храна за вкъщи и да хапна отново горе на терасата, за да изпратя отиващия си втори и последен ден от пребиваването ми в Таранто.

Ю. Александров

Следва