Защо българите са неспособни да създадат свободно общество (засега)

Още помня онзи милионен митинг на СДС на Орлов мост през 90-та. Тогава бях в казармата и се възхищавах на онези граждани, които бяха излезли, за да поискат свободата си. Минаха обаче години и постепенно започнах да си давам сметка, че повечето от тези хора тогава бяха наизлезли по улиците, не за да искат свобода и демокрация, а за да пожелаят западния стандарт на живот, да поискат заплатите, колите и дрехите на западняците. Храната им. За тях западната демокрация представляваше най-вече охолен живот, а не честни принципи на управление и право на свободен личен избор.

Последващите избори само потвърдиха горното. В повечето случаи българинът избираше този, който щедро му обещаваше най-много материални блага, а не работеща и свободна държава, който му обещаваше лек живот, а не труд и отговорност. Той се връзваше по един елементарен начин на върволица от популисти и шутове, като започнем от Жорж Ганчев, минем през Симеон Сакса и стигнем до Бойко Борисов и Слави Трифонов. Въобще самото съществуване в политическия живот на горните, както и на лица като Сидеров, Бареков, Каракачанов, Марешки, Доган, Нинова, Манолова, Радев е само поредното доказателство за ужасната политическа неграмотност на голяма част от българските гласоподаватели.

Безспорно ниската интелигентност и потресаващата липса на елементарна обща култура играят роля в тази поредица от грешни избори, но тук голяма тежест има и фактът, че ужасно много от хората в България са закотвени ментално в предмодерността, някъде там, където са били ситуирани техните прадядовци и прапрадядовци.

На пръв поглед обаче обществото ни изглежда и действа като модерно. Навсякъде се вижда съвременна архитектура, театри, кина, музеи, стадиони, училища, а хората ползват смартфони, лаптопи, посещават ресторанти, кафенета, обличат се както западняците, автомобилите са същите, почти всички имат готварска печка, хладилник, телевизор, вътрешна тоалетна и баня, топла вода… Ще си речеш –това е напълно нормална европейска държава. Объркването идва едва тогава, когато под тази измамна повърхност успееш да зърнеш един втори слой, много по-дебел и здрав от горния. Там се намират всички чудовища на българина –страстите му, вярванията му, моралът му, светогледа му, създадени през едни отдавна отминали времена.

Сещам се за един съученик в гимназията (последните години на комунизма). Беше се преселил наскоро в София, заедно със семейството си, не помня вече от кое село в Източна България. Та той никога не пропускаше възможността да се похвали пред всички, че е измамил някой друг човек или при среща питаше с играещи очи:

-Няма ли нещо някаква далаверка да завъртим? Няма ли някой балък за бомбене?

Имаше още няколко като него, които до един ми бяха доста неприятни и наскоро, не знам по какъв повод, се бях сетил за тях. Сетих се и, че всъщност аз не се възмущавах толкова от това, че са извършили някаква измама (не съм бил никога чак такъв моралист), а от това, че обявяват с гордост и на всеослушание постъпката си, като така тя се превръщаше постепенно от гадно престъпление в нещо приемливо и допустимо.

По подобен начин днес от телевизии и интернет нахално надничат хора, които са работели за репресивните служби на комунистическия режим и вместо срамно да си мълчат, те се тупат в гърдите, хвалейки се, че били работели по онова време за Родината. Други пък подобни работели за „държавността“, трети за хората, четвърти за националната сигурност… Въобще тази небивала подмяна на елементарен морал започнала през последните 30 години има своите корени дълбоко в социалистическия период, че и по-далеч…

Такава е и Държавата ни, подменена. На пръв поглед тя стои добре върху първия „представителен“ слой –има си всички атрибути на свободна парламентарна държава със съответните институции и механизми, които би трябвало да осъществяват разделението на властите, върховенството на закона и свободата на гражданите. Когато стъпим върху втория слой обаче, виждаме, че всъщност държавата не работи. И това не е единствено заради корупцията, националната олигархия и местните феодали. Те трите са само следствие на една много по-дълбока причина –предмодерния манталитет на българина.

Днес хиляди обикновени хора от градчета, селца и паланки искат техния въпрос да бъде разрешен лично от Бойко Борисов, защото нямат доверие нито в държавните, нито в местните власти. „Трудови колективи“ отварят отново стара срамна страница в българската история, пишейки дитирамби в подкрепа на царя-министър-председател и самозабравилия се главен прокурор. Десетки хиляди българи са поробени от местни бабаити, които държат политическата и икономическа власт в малките населени места. Пак там хора са принуждавани да гласуват за определен политически субект, под заплахата да загубят работата си, държавните помощи и дори живота си.

Българинът е скептичен към Държавата още от времето на османското владичество и заради това навярно прави всичко възможно да я прецака, измами или тресне по всевъзможен начин. Естествено същото прави и Държавата в лицето на политически и ръководни кадри, които „трескат“ всекидневно гражданите чрез корупция, шуробаджанащина, калинковщина и най-обикновена глупост. Като правило хората в средните и малки градчета и селца заобикалят всички социално-публични работещи системи по други места по света, ползвайки предмодерни начини за сдобиване на работа, получаване на административни услуги, та дори и чисто битови неща като ремонт на автомобил, печка, къща и т.н. Всички знаят лафовете „бе имаш ли твой човек еди къде си“, „дай да уредиме еди кой си на работа при теб“. Въобще всяка лелеяна цел се постига чрез някой близък или близък на близкия, който да те „уреди“ или да ти даде възможност да си платиш, че да се „уредиш“. Това може да е работело през 19 век или през комунизма, но днес пречи на държавата да работи по един съвременен и честен начин.

Затова днес наблюдаваме безпомощността на редица „независими“ и зависими държавни институции, които са неспособни да вземат елементарни решения, защото вече чисто инстинктивно очакват заповеди от „горе“, от страх да не стъпят накриво. Парламентът пък ни се превърна в тълпа от послушковци, които изпразниха от съдържание думата парламентаризъм, а министър-председателят дори не се крие, че той командва всичко там. Или поне оставя такова впечатление у обикновения човек. Главният прокурор, опиянен от властта, не разбира, къде е границата между бухалка правораздаване. Уплашени общински съвети гласуват, за проектите на този, който ги уплаши повече, а кметове откровено лобират за опасни за обществото проекти. Овластени лумпени издигат паметници на комунистически престъпници, а откровени антидемократични проруски елементи създават полувоенни организации.

Безспорно през последните три десетилетия България дръпна много напред във всеки един аспект на обществения живот и днес в страната ни се живее по-добре, отколкото по времето на правешкия диктатор. По свободни сме, по-богати сме. Но все така си оставаме на едни от последните места в Европа по всички най-важни показатели. Взимаме най-ниските заплати, имаме най-нисък БВП на глава от населението, най-болни сме, живеем най-малко и сме на 111 място в света по свобода на медиите, но на това последното едва ли мнозинството от българите са обърнали внимание. Защото те не се интересуват от някаква си свобода, при положение, че хладилникът им е пълен, от уредбата им бичи чалга и лятото ходят на море в Гърция.

С такива екземпляри представителна демокрация не се прави, защото тя може да функционира само, ако в държавата съществуват критичен брой от истински граждани, които да я поддържат работеща. Иначе всичко ще си остане една имитация скрита зад добре изглеждаща фасада.

Юрий Александров
https://gledam.blogspot.com/