Продължение от Петата част
Трябваше да освободя апартамента в 9.00 и така направих, въпреки че навън се лееше дъжд не като из ведро, но достатъчен да ме направи вир вода за тридесетте минути извървени пеш до жп гарата. Якето, което преди няколко години си бях купил от магазин „втора употреба“ в София за 10 лева, обаче се представи достойно и водата стигна само до главата ми, а дънките ми бяха като току що изпрани, но без центрофуга :) Маратонките също ме предпазиха напълно от плющящата от небето вода. Обиколките из планините България са ме научили да не правя компромиси с долната част на крайниците си и обикновено не щадя пари за обувки.
Иначе входът към моята стая се вижда прекрасно в горната снимка и това е зелената врата вляво. Собственикът предварително ми беше изпратил код, който трябваше да набера на една клавиатура и допълнително номера на стаята вътре, където от вътрешната страна на ключалката да намеря своя ключ. Когато влязох обаче в предверието попаднах в някакво сумрачно, тясно и клаустрофобично пространство с последващи коридори, отрупани отвсякъде с купове сиви чаршафи, юргани и всякаква туристическа принадлежност. Да, гледал съм филми на ужасите и това място ми се стори като излязло точно от там. Спрях по едно време за да се ориентирам на къде да хвана и тогава и без това бледите автоматични лампи угаснаха. Така си стоях около 15 секунди в тъмнината и се чудех, дали не съм станал жертва на поредната туристическа измама, когато от лявата ми страна изведнъж се отвори една врата, от която изскочиха някакви въодушевени северни пенсионерки и светлината отново се включи. С тях първо се уплашихме взаимно, а после започнахме да се извиняваме един на друг. Понеже имах неприятното чувство, че мен датчиците не ме ловят, побързах да се шмугна в своята стая, чиито номер вече бях видял.
Часът вече минаваше три следобед и побързах да си разтоваря багажа за да изляза на разходка. Времето обаче явно беше на друго мнение. Отново заваля, този път заедно със силен вятър, а надвисналите облаци не ми обещаваха, че остатъкът от деня ще бъде особено приятен за обиколки.
Затова си останах в стаята, с поглед вперен през балкона, надявайки се облаците най-сетне да се разкарат и дъждът да се спре, но не би. След около час разбрах, че все пак нещо ще трябва да се яде и пие тая вечер и храбро отскочих до най-близкия супермаркет, откъдето си взех две бутилки червено вино, три парчета изсъхнала пица и някаква салата. Десетте минути отиване и десетте връщане от супера отново ме превърнаха в мокро пиле, но вече бях свикнал и не обърнах много внимание на това. Явно тоя ден щях да го пиша дъждовен.
Влязох и в църквичката „Свети Йоан на гроба“ (San Giovanni Al Sepolcro), която е посещавана от туристите доста рядко, предполагам, защото на входа искаха някакви пари -около 4 или 6 евро, които аз платих без да се замислям и заради това не помня точната цена. Построена е от вече христианизираните нормани през 11 век, естествено върху друг християнски храм, а той от своя страна е бил построен върху древен римски храм, както обикновено е ставало по тия места. Вече христинския храм по някое време е държан от ордена на тамплиерите, а по късно от ордена на хоспиталиерите. Вътре могат да се видят фрески в един откровен византийски стил, съвсем нормален за църквите от онова време в южна Италия. Мястото явно днес не е действащ храм, а е чист археологически обект.
Стигнах и до вътрешната част на Залива за да видя яхтеното пристанище.
Погледнах към паметника, изграден под формата на водопад, на италианците загинали през Първата световна война, намиращ се на южния бряг и се спрях на една пейка на площада пред него, не защото бях уморен, а защото ей така ми се прииска изведнъж, да се порадвам на слънцето просто.
Откъм югозападната му част видях десетина протестиращи италианци с червени знамена, но не им обърнах внимание, защото ако си посетил Италия поне няколко пъти, ще разбереш накрая, че там винаги някой протестира. Навярно втората професия на днешните италианците след готварството е протестърството :)
Продължих нататък за да вляза в църквата San Paolo Eremita,
и тъкмо щях да я обявя за безинтересна за мен, когато видях в ляво един вход, който трябваше да ме отведе принципно към сервизните помещения на храма, но ме въведе в една малка и кокетна капела, която навярно излъчва и до ден днешен един личен досег с Бога за християнските ми приятели.
Оказа се, че обаче, че малката капела е просто един коридор, след който попаднах в помещение, с дървена конструкция в него, която би трябвало да е олтар, но според мен не беше.
Най-силно обаче и до днес, половин година след това, ми е останало в паметта чистотата на този град. Може би защото ги няма онези тълпи от туристи, които можете да видите във всеки по-голям град в Италия, че и в Европа, а може би просто тукашната община успява да си върши работата? Всъщност през октомври в Бриндизи повечето от туристите там бяха италианци, туристирайки (ето, измислих нова дума) главно семейно или на групи от шумни ученици, способни да разцепят провинциалната тишина на този град от раз :) Не знам, а и едва ли имам правото да правя такива генерални изводи за едно място, където съм преспал само две нощи. Но уличките, площадите, църквите, музеите, кръчмите там успяха да създадат у мен едно лековато и безотговорно настроение, нямащо нищо общо с онази трескава надпревара, когато обикалях из неаполския залив, преди осем дни с цел да посетя всички древни старини за точно определено време.
Трябваше да освободя апартамента в 9.00 и така направих, въпреки че навън се лееше дъжд не като из ведро, но достатъчен да ме направи вир вода за тридесетте минути извървени пеш до жп гарата. Якето, което преди няколко години си бях купил от магазин „втора употреба“ в София за 10 лева, обаче се представи достойно и водата стигна само до главата ми, а дънките ми бяха като току що изпрани, но без центрофуга :) Маратонките също ме предпазиха напълно от плющящата от небето вода. Обиколките из планините България са ме научили да не правя компромиси с долната част на крайниците си и обикновено не щадя пари за обувки.
Зарадвах се, когато стигнах на сушинка в чакалнята на гарата и си проснах якето на едни седалки, поне малко да се изцеди от стичащата се по него вода. Помещението беше полупразно и само в единия му край, точно под касата за билети беше легнало едно кученце, което явно беше решило да прави като мен, т. е. да се крие от дъжда :) Направи ми впечатление обаче, че през двата часа и повече, докато кибичех там, от никъде не се взе някой чичо или леля, които да го гонят с пръчка или да го подритват, крещейки му „марш от тук“ или „чиба“. Такива са италианците, толерантни не само към различните хора, но и към животните, колкото и такива дебили като мен да се надсмиваме над „южния им манталитет“.
Изкарах около два часа и половина там в очакване на влака, но след като прочетох две глави от сборника „Световните цивилизации. История и култура“ и поизсъхнах, започнах да обикалям из гарата нетърпеливо, защото всеки който ме познава може да потвърди, че аз не съм способен на дълги чакания. Може би заради това двама полицаи ме спряха и ми поискаха документите. Усмихнах им се и ги попитах, защо не проверят кучето под касата з паспорт, а те ми отговориха, че него го познават, но мен не. Така и се разделихме усмихнати.
Накрая все пак хванах влака, за който си бях взел билет онлайн, още преди да тръгна от София, но за който трябваше да се чекирам допълнително през телефона след 00 часа на датата, в която пътувам, понеже това беше регионален влак, в който няма запазени места. Малко е протяжно, ако нямате профил в сайта на Трениталия и ако се опитвате да го направите през телефона. Очаквах, че ще се окажа сред гмеж от народ в него, но пътувах съвсем спокойно, намирайки четири места едно срещу друго само за мен преди да стигна до поредния град, където щях да прекарам два дни.
Бриндизи! Град който успя да ме изненада в добрия смисъл на тази дума и ме посрещна мокър и спокоен след дъжд, като едно кротко провинциално градче, където хората по улиците почти липсваха.
Накрая стигнах до крайната точка на Via Apia -пътят, чието начало бях зърнал в Рим преди години, а днес стоях пред двете колони, отбелязващи неговия край на брега на Адриатическо море.
Обикновено предпочитам да наемам апартаменти в чужбина, където мога да се изпера след пътуване и да си сготвя нещо, а и с широк балкон където да си пия питието вечер преди лягане, придружено с няколко цигари, но този път бях избрал да си резервирам само стая на няколко метра от брега на морето и още по-близо до края на тази известна в Древността икономическа и военна артерия. Навярно тук през Античността е кипяло от живот и пристигащите и заминаващи кораби са чакали своя ред за да разтоварят или натоварят своите стоки. Търговци са чакали на брега за да продължат към Гърция или към вътрешността на Италия. Уморени пътници са сядали да хапнат и изпият по чаша вино в таверните и хановете. И още -препълнени с народ складове, хамали, магазини, термополиуми, публични домове, храмове... Това видях аз, когато застанах пред това място.
Иначе входът към моята стая се вижда прекрасно в горната снимка и това е зелената врата вляво. Собственикът предварително ми беше изпратил код, който трябваше да набера на една клавиатура и допълнително номера на стаята вътре, където от вътрешната страна на ключалката да намеря своя ключ. Когато влязох обаче в предверието попаднах в някакво сумрачно, тясно и клаустрофобично пространство с последващи коридори, отрупани отвсякъде с купове сиви чаршафи, юргани и всякаква туристическа принадлежност. Да, гледал съм филми на ужасите и това място ми се стори като излязло точно от там. Спрях по едно време за да се ориентирам на къде да хвана и тогава и без това бледите автоматични лампи угаснаха. Така си стоях около 15 секунди в тъмнината и се чудех, дали не съм станал жертва на поредната туристическа измама, когато от лявата ми страна изведнъж се отвори една врата, от която изскочиха някакви въодушевени северни пенсионерки и светлината отново се включи. С тях първо се уплашихме взаимно, а после започнахме да се извиняваме един на друг. Понеже имах неприятното чувство, че мен датчиците не ме ловят, побързах да се шмугна в своята стая, чиито номер вече бях видял.
Щом погледнах обаче от балкона на стаята, разбрах, че всички мои притеснения са били излишни,
а дори и подът под мен, макар и напукан на места, си беше произведение на изкуството.
Часът вече минаваше три следобед и побързах да си разтоваря багажа за да изляза на разходка. Времето обаче явно беше на друго мнение. Отново заваля, този път заедно със силен вятър, а надвисналите облаци не ми обещаваха, че остатъкът от деня ще бъде особено приятен за обиколки.
Затова си останах в стаята, с поглед вперен през балкона, надявайки се облаците най-сетне да се разкарат и дъждът да се спре, но не би. След около час разбрах, че все пак нещо ще трябва да се яде и пие тая вечер и храбро отскочих до най-близкия супермаркет, откъдето си взех две бутилки червено вино, три парчета изсъхнала пица и някаква салата. Десетте минути отиване и десетте връщане от супера отново ме превърнаха в мокро пиле, но вече бях свикнал и не обърнах много внимание на това. Явно тоя ден щях да го пиша дъждовен.
Хапнах, пийнах, почетох и към 9 вечерта заспах на огромното легло. Тялото ми беше уморено, но умът ми се бунтуваше цяла нощ и се будех през час-два, навярно за да си припомня, че се намирам точно на края на Виа Апия и една прастара тинейджърска мечта ми се беше сбъднала. Не така възвишено мислеха германските баби в съседната стая, които се прибраха около два през нощта и крещяха още един час. Издържах ги -всеки има право да купонясва, независимо на колко години е...
На сутринта, преди да вляза в ролята си на турист, бавно си изпих кафето на балкона, съзерцавайки с наслада изгрева, обещаващ един хубав ден.
И после поех из малките улички на градчето, още преди туристите да ги напълнят.
Първото, което побързах да посетя, естествено, беше местния археологически музей, който за разлика от онзи в Таранто работеше нормално. Входът му обаче ме плени и смея да твърдя, че това е най-красивото преддверие на археологически музей, който съм посещавал досега в живота си. На снимката всъщност това е изходът му, но на няколко метра вдясно е и входът му.
Едва ли тук ще е удачно да публикувам над стотината снимки, които направих там, но не мога да не споделя репликата на част от древен римски товарен кораб, който е превозвал зехтин и вино,
както и богатата колекция от корабни принадлежности и котви, разположена на няколко места.
Накрая излязох на площадчето и се шмугнах в катедралата San Giovanni Battista, позиционирана точно до музея. Построена е през 11 век, но както повечето църкви в Италия търпи множество реконструкции и достроявания, особено след земетресението през 1743 г., когато е почти разрушена.
По уличките нататък не липсваха и украински знамена, което само затвърди мнението ми за италианците като един съпричастен към жертвите на днешния руски империализъм народ.
Влязох и в църквичката „Свети Йоан на гроба“ (San Giovanni Al Sepolcro), която е посещавана от туристите доста рядко, предполагам, защото на входа искаха някакви пари -около 4 или 6 евро, които аз платих без да се замислям и заради това не помня точната цена. Построена е от вече христианизираните нормани през 11 век, естествено върху друг християнски храм, а той от своя страна е бил построен върху древен римски храм, както обикновено е ставало по тия места. Вече христинския храм по някое време е държан от ордена на тамплиерите, а по късно от ордена на хоспиталиерите. Вътре могат да се видят фрески в един откровен византийски стил, съвсем нормален за църквите от онова време в южна Италия. Мястото явно днес не е действащ храм, а е чист археологически обект.
После дълго време се мотах из малките улички, каквито изобилстват във всяко южно италианско градче.
Стигнах и до вътрешната част на Залива за да видя яхтеното пристанище.
Погледнах към паметника, изграден под формата на водопад, на италианците загинали през Първата световна война, намиращ се на южния бряг и се спрях на една пейка на площада пред него, не защото бях уморен, а защото ей така ми се прииска изведнъж, да се порадвам на слънцето просто.
Откъм югозападната му част видях десетина протестиращи италианци с червени знамена, но не им обърнах внимание, защото ако си посетил Италия поне няколко пъти, ще разбереш накрая, че там винаги някой протестира. Навярно втората професия на днешните италианците след готварството е протестърството :)
Продължих нататък за да вляза в църквата San Paolo Eremita,
и тъкмо щях да я обявя за безинтересна за мен, когато видях в ляво един вход, който трябваше да ме отведе принципно към сервизните помещения на храма, но ме въведе в една малка и кокетна капела, която навярно излъчва и до ден днешен един личен досег с Бога за християнските ми приятели.
Оказа се, че обаче, че малката капела е просто един коридор, след който попаднах в помещение, с дървена конструкция в него, която би трябвало да е олтар, но според мен не беше.
Най-силно обаче и до днес, половин година след това, ми е останало в паметта чистотата на този град. Може би защото ги няма онези тълпи от туристи, които можете да видите във всеки по-голям град в Италия, че и в Европа, а може би просто тукашната община успява да си върши работата? Всъщност през октомври в Бриндизи повечето от туристите там бяха италианци, туристирайки (ето, измислих нова дума) главно семейно или на групи от шумни ученици, способни да разцепят провинциалната тишина на този град от раз :) Не знам, а и едва ли имам правото да правя такива генерални изводи за едно място, където съм преспал само две нощи. Но уличките, площадите, църквите, музеите, кръчмите там успяха да създадат у мен едно лековато и безотговорно настроение, нямащо нищо общо с онази трескава надпревара, когато обикалях из неаполския залив, преди осем дни с цел да посетя всички древни старини за точно определено време.
Когато се прибирах обратно към „хотелчето“ се натъкнах на един приятел, който свиреше на брега на пиано пред стаята ми и просто ме накара да седна в близкото ресторантче, да си поръчам шише вино и само да се наслаждавам на bella vita...
Ю. Александров
Коментари
Публикуване на коментар