През ония черни времена, в началото на петдесетте години на миналия век, дядо ми Иван е бил заточен от комунистическата власт в Белене, докато в същото време баба ми Веска е била изселена в Червен Бряг с двете си малки дъщери (едната от които моята майка). Разправяла ми е, че когато се явила пред тамошния кмет и попитала за работа, оня нагло ѝ отвърнал, че работа за „фашисти“ и „народни врагове“ те нямали. Как е изкарала тоя период от 4-5 години само тя си знае.
Преди да замине от софийската ни къща обаче тя изхвърлила на боклука медалите, които дядо ми получил за участието си в последните месеци от Втората световна война, когато бил мобилизиран от новата власт с чин капитан, стигнал до боевете срещу нацистите в Унгария. Всеки път, когато си представя тая нейна форма на чисто личен и простичък протест срещу тоталитарната държава, всеки път ѝ се възхищавам от големия дух, който е имала иначе тая малка на ръст жена. А дядо ми е бил обикновен дърворезбар, преподавател, който дори и от политика не се е интересувал. До последният си час той така и не сподели и дума за преживяванията си в комунистическия концлагер и го помня като един усмихнат и спокоен човек, който сякаш цял живот е живял безметежно. За съжаление той не успя да види срутването на комунистическата русофилска тирания, но баба ми, за нейна радост, успя. Радваше се като дете!
След като освобождават дядо ми от Белене, комунистите му разрешават да се събере със семейството си, но само на определени километри от София и затова те заживяват в иначе хубавото село Владо Тричков в Искърския пролом. След години, накрая „народната власт“ им позволява да се върнат в родната си къща в София, но там заварват един милиционер, който се е нанесъл в техния дом и те били принудени да живеят в една барака във вътрешния двор. Помня я тази постройка -две схлупени стаи без водоснабдяване и канализация с течащ покрив.
Накрая, когато милиционерът получил апартамент, нашите се настанили на втория етаж на собствената си къща, но не си мислете, че тя беше нещо особено. Изградена беше от кал, слама и гредоред, с две външни тоалетни, както повечето къщи на бедни изселници в района на Ючбунар срещу църквата „Св. Никола“ до „Опълченска“. Което пък ми припомня и за хилядите мъки, които дядото и бабата на моят дядо са преживяли, когато са били принудени да напуснат родните си места във Вардарска Македония и да дойдат на чуждо за тях място, което аз днес наричам свой роден град.
Трябва да се помнят тези обикновени неща от живота на обикновените хора, най-малкото за да не изгубим себе си, а и да не позволяваме на новите български тоталитаристи да ни предлагат една подменена и фалшива история.
Коментари
Публикуване на коментар