През последните два месеца посетих цели два манастира. Ще каже човек, че съм вярващ християнин и усърден поклонник, което е много далеч от истината :) Тия дни бях в Клисурския женски манастир „Света Петка“. Както повечето манастири в страната той е добре поддържан –и сградите в него, и вътрешното кокетно дворче. Намира се на 8 километра от Банкя и една пешеходна разходка до него разкрива множество прекрасни гледки към ширналите се покрай пътя поля и околни планини.
Особено ме впечатли църквата в двора с редицата си от тънки колони, които я правеха да изглежда някак носеща се във въздуха, въпреки масивния купол кацнал отгоре. Главната сграда на манастира обаче е нашарена с надписи от християнските свещени книги и образи на светии, което не помага никак да се разкрият достойнствата на архитектурата, напротив на мен това лично ми се стори малко кичозно.
Но всъщност започнах да пиша това, не за да разказвам за историята и забележителностите на този манастир. За това си има Уикипедия и публикувани пътеписи, и няма смисъл да ги повтарям. Първоначалната идея ми беше да споделя, как два пъти се възмутих и един път се отрекох от гнева си докато бях там и в околностите.
Докато влизах през портата, пред мен вървяха мъж и жена на години около моите, облечени с къси панталонки. Малко след входа те бяха спрени от една монахиня и тя подаде кърпа на жената, за да покрие с нея краката си и посетителката чинно си преметна плата през кръста. Съвсем нормално, казах си. Все пак сме в манастир. Когато обаче монахинята не даде кърпа на мъжа, а го пусна да влезе ей така със заголени крака, аз не се изненадах много, но все пак се ядосах от видимата демонстрация на полова дискриминация спрямо жените. Знам, знам, че православната ни църква е един вид пазител на традициите, но по дяволите, какво тук значат някакви си извратени традиции, когато те стават израз на чиста талибанщина и ужасна обида към един от двата пола.
После пък гневът ми се насочи вътрешно към това семейство, тръгнало да влиза в християнски манастир по къси гащи. Предположих, че трябва да си пълен селтак и дебил, че да го направиш. Що за човек трябва да си!? Та дори и аз, агностикът, не си позволявам да влизам в манастири, храмове и молитвени домове по къси панталонки, най-малкото от уважение към местните вярващи. Не разсъждавах много много върху тия теми, пообиколих двора и си тръгнах обратно пеша -така както дойдох.
Докато крачех обаче по обратния прашен път (в ремонт) ме застигна един джип и спря до мен. Шофьорът ме попита учтиво, дали искам да ме закара до града. Когато погледнах към колата, за свое учудване видях вътре семейството с късите гащи, които преди това бях вече заклеймил за неблагонадежни селтаци. Поблагодарих им от сърце, но им отказах, защото исках да походя пеша.
И докато гледах след отминаващия ме автомобил си дадох сметка, че нямам право да съдя категорично и прибързано хората само от едно тяхно действие, което в даден момент ме е подразнило, нещо което напоследък се е превърнало у мен в една ужасна традиция.
Както казваха в един популярен испански сериал, сякаш написан от перманентно надрусани сценаристи, „Вселената ни говори“. Важното е да разбереш езика, на който ти говори тая Вселена и да си направиш елементарните изводи. Е, направих си ги. Всъщност всеки път, когато тръгна на дълги пешеходни походи из природата на България, всеки път Вселената ми говори по някакъв си неин начин. Дали чрез дядковците чакащи на пътя да им докарат пенсиите, или бабите дошли до смесения магазин, да купят половинка сирене, или местните пияндета в кръчмата, чакащи с нетърпение да споделят с нов човек своите си пристрастия.
П.П. По осемте километра на връщане ми спряха още две коли, чиито шофьори ме питаха, дали искам да ме закарат до Банкя. Предполагам, че щях да мрънкам и срещу тях, ако ги бях срещнал преди това, но вече си припомних, какъв бях преди 30 години...
Ю. Александров
Коментари
Публикуване на коментар