Това, може би беше най-трудният период в детството ми. От китните зелени и скришни улички и дворчета, където играех с приятелите си, изведнъж се озовах сред сиви блокове с асфалтирани пространства между тях, където всичко се виждаше като на длан. Предполагам, че и дядо Иван се е чувствал по подобен начин, защото почина на следващата година, горкия.
Бяха неприятни дни за мен, особено първото лято, когато все още нямах приятели в новата махала и се чудех, къде да се завра. Вярно, имах вече самостоятелна стая в новия си дом, но бях свикнал, като всяко дете ючбунарче, да прекарвам времето си на открито, гонейки се и играейки на улицата на войници, ръбчета, народна топка, гуди и крадейки от джанките, черешите и вишните на съседите.
Дни след нанасянето ми обаче отсреща открих библиотеката на Читалище Раковски. Още помня момента, когато за първи път пристъпих там с ужасно тупкащо притеснение в корема, а една мила лелка ми направи картон на читател. В последствие започнах да ходя всяка седмица там и прекарвах по два-три часа сред лавиците, унесен в избора си за поредните четива за седмицата. После четях вкъщи с някаква смес от хъс, интерес и любопитство, навярно защото книгите ми отваряха един поглед към други фантастични светове, към миналото и към едни невероятни приключения, които в новия сив квартал нямаше как да ми се случат. Така се пристрастих до ден днешен към лекарството наречено книги, което е способно да възвърне вярата в живота на всяко малко момче.
Днес Читалище Раковски (район Илинден в София) прави 95 години от създаването си. Благодаря! Ама наистина благодаря!
Юрий Александров
Коментари
Публикуване на коментар