 |
| Путин, два месеца след окупацията на Крим |
Още след края на Първата световна война, че и преди това, едно малцинство от крещящи тоталитаро-популисти успя да засипе Европа с нахалните си и опасни политически виждания и още тогава много крайни елементи предвещаваха сигурен крах на „изгнилите“ Западни демокрации. Всичко това щеше да отмине като буря в чаша вода, ако тези идеолози, уж на шега, уж на майтап не успяха да вземат в продължение двайсетина години властта в Русия, Италия, Германия, Испания и ред източноевропейски страни, къде чрез избори, къде чрез кървави и не толкова кървави преврати.
По онова бурно време, в едни страни управляващите популисти се обединяваха около нацията, а в друга, по-бедна, на Изток, се обединиха около класата. Общото между тях беше, че навред, където те „управляваха“, унищожаваха свободата на печата, мисълта и словото. Елиминираха чисто физически всяка опозиция, забраняваха на гражданите си свободно политическо и синдикално сдружаване, ограничаваха свободното им движение и ги превръщаха де факто в роби на държавата. Колективизмът при всички тях беше въздигнат в култ, а оцелелите инакомислещи индивидуалисти бяха най-малкото репресирани, а най-многото разстрелвани, колени, бесени, тровени, давени... Все в името на нацията или класата или каквото дойде...
Слава богу, преди 75 години в Европа беше сложен край на поне два вида неприятни режими -фашисткият и национал-социалистическият. Но онзи, в Съветска Русия, оцеля и дори взе да се разширява, налагайки се кърваво в следващите 45 години и освен, че окупира Източна Европа, унищожи и животите на милиони семейства, така като правеха идеологическите им братя -нацистите и фашистите.
Връщайки се назад, едва ли мога да отрека приноса на обикновените жители на Съветите за победата над съперниците им от нацистка Германия, постигната с нечувани в историята жертви, хвърляни пред нацистките дула отпред... и с родните дула насочени в гърба им. А за това се изисква наистина храброст!
Не можем да забравим и помощта най-вече с индустриалната мощ на САЩ, Обединеното кралство и останалите съюзници, които не спираха да наливат техника, храна, оръжия и пари в една отвратителна тирания, която воюваше с друга отвратителна тирания. По онова време Съюзниците може и да са предполагали, че унищожавайки един дявол, засилват друг такъв, но едва ли са мислели, че Съветите ще станат толкова могъщ враг за около 40 години, оказал се впоследствие колос на глинени крака, който през 1991 г. наистина се срути със страшна сила, за радост най-вече на хората в Източна Европа, търпели човеконенавистния му режим в продължение на над четири десетилетия.
След тая тотална и срамна загуба на Съветска Русия в студената война, през 90-те години на 20 век имаше един период от време, в който част от управляващия елит в Русия беше на ръба да превъзмогне старите си имперско-комунистически предубеждения, наслагвани със столетия и да присъедини страната си към европейското семейство от държави. Това обаче не можа да се случи поради страха на бившите кагебисти, тогавашните олигарси и забогатялите комсомолски активисти, че новата им власт може да изчезне в една държава, работеща по европейски или поне полуевропейски образец. Така руснаците избраха за пореден път в своята история мнимото и опияняващо национално величие, пред духовните и физически нужди на обикновения човек, имал нещастието да се роди там.
Така стигаме до днешна, путинова, Русия, отдавна изпуснала шанса си да тръгне по цивилизован път и затънала отново в блатото на едноличния режим и терор над свободомислещите хора. Днес управляващите там наричат управлението си с евфемизма „суверенна демокрация“, което всъщност прикрива една доста странна смес от национализъм, сталинизъм, протофашизъм, олигархичен капитализъм, азиатщина, православен фундаментализъм, феодализъм, военщина и агресия над съседни по-малки държави.
И всичкото това на фона на една елементарна пропаганда насочена към елементарни хора, взела на въоръжение мухлясалите речи на Сталин, Гьобелс, Молотов, Хитлер и Мусолини и която поне от 120 години се опитва да обясни на останалия свят, колко слаби, упадъчни и изнежени са Западните демокрации, предвещавайки още техния неизбежен край. Да се чуди човек, как не са се уморили от скука тези хора, да повтарят едно и също толкова време?! И да не познават всеки път досега :)
Та, ако мога да перифразирам един голям американски писател, отколешните слухове за смъртта на Западните демокрации са силно преувеличени...
Юрий Александров
Коментари
Публикуване на коментар