Кубрат срещу Крисия, Хасан и Ибрахим

В древния Рим гладиаторите, наред с колесничарите, били едни от възможно най-презрените прослойки в Древния Свят. В противоречие на митовете, които битуват в холивудските сериали обаче, голяма част от тях били свободни хора, а не само роби, опитващи си да си изкарват прехраната. И естествено били доста богати, че и известни сред римското простолюдие, за което техните представления на арената били един основен смисъл на съществувание. Така живеели тогава античните средни римски лумпени – от игри до игри, от раздаване на хранителни помощи до последващото раздаване в следващия месец… Въпреки онези малобройни автори, които, пишейки, се противопоставяли на цялата тая извратена традиция.

Жалкото е и, че днес, две хилядолетия по късно, нещата из по-цивилизования уж днешен свят не са се променили кой знае колко. Отново любимците на тълпата са онези, които излизат, за да се бият и/или състезават пред нея, и отново забавляващите се от визуалните състезателни зрелища надделяват количествено над забавляващите се от Словото.

Следвайки интересите на нашенската тълпа, в неделя повечето български медии отразиха в пъти повече загубата на Кубрат Пулев, отколкото класирането на второ място на българчетата в Детската Евровизия. Почти за всички български сайтове в неделния следобед водещата новина беше боксовият мач, а не децата, изпълнението на които те кара да настръхнеш от удоволсвие. И то не защото си българин, джигитаец или незнамсикъвси, а затова че просто звучи красиво.

На фона на това почти божествено изпълнение на Крисия, Хасан и Ибрахим и техните сълзи от победата, оправданията на нашия боксов грамаден гладиатор за неговата загуба звучаха, като някакво радиоактивно морално замърсяване, което е типично за голяма част от нашите съвременни спортисти, когато губят. Да обвиняваш някаква „мафия“ или да отдаваш победата на съперника ти на „късмет“ и на намесата на съдиите след като той пет пъти за пет рунда те е повалил на земята, едва ли е достойно поведение. Камо ли да не го поздравиш и да отдадеш уважение на играта му.

Жалко е, че подобен пример за морална деградация може да се види редовно от голяма част от спортно съсловие у нас още от времената, когато цветът му ходеше да лее горки сълзи на погребенията на застреляните (слава Богу) шефове на мафиотските борчески групировки у нас. И това е така, щото някои хора, тренирайки мускулите си, не знаеха как да тренират душите си, което ги превръщаше в едни съвременни варвари, които до ден днешен дори не си дават сметка, че се опитват да срутят това, което поколения наред българи са градили от Освобождението насам.

От десетгодишните малки деца обаче не чух, да се оправдават, да мрънкат и да недоволстват, че са загубили от класиралото се на първо място италианче, подобно на големия „мъж“ Кубрат, което ми вдъхва отново надежда, че нормалността може някой ден и да победи в тая моя иначе красива страна.

Лошото е, че Кубрат Пулев загуби два пъти – един път на ринга и един път след него…