Къде чрез думи, къде чрез дела в последните дни почти всички водещи политици у нас си направиха нещо като харакири. Последният беше Бойко Борисов, който отново обвини Ахмед Доган, че е поръчал убийството му, а Делян Пеевски, като шеф на ДАНС, щял да го осъществи, като го вкара в ареста и там го убие. Новият вариант на старото обвинение, естествено не беше скрепен с никакви смислени доказателства.
Малко преди него Волен Сидеров в един типично негов си стил почти успя да развали седянката по „национална сигурност”, като чрез истерични крясъци предизвика невиждан скандал във връзка с евентуалните участия на президента в офшорни фирми. Потресаващото му държание беше само продължение на палячовщините му от последните дни, когато сипеше обвинения върху протестиращите хора, че са платени агенти на ГЕРБ, провокатори, американски шпиони и престъпници.
Сергей Станишев пък, в стремежа си да оправдае избора на Пеевски за шеф на ДАНС, успя да изстреля един куп словесни еквилибристики, без видимо да се усеща, че този опит за измъкване най-често предизвиква у слушателите представата за нещо много хлъзгаво и много слузесто. Връх на нескопосаните му опити за оневиняване беше, когато успя да разсмее присъстващите журналисти, като убедено и сериозно се произнесе, че Пеевски бил минал някакъв „личностен катарзис”. Така с нескопосаните си опити да замаже положението Станишев почти се самоуби. И в национален и в европейски план.
Същото направи и Орешарски, особено когато се яви в студиото на БТВ и дълго време въртя и сука и накрая отказа да отговаря на въпроси от обществен интерес, видимо смутен, че не може да коментира тъмните задкулисни договорки и личностите на кукловодите. Така лъсна истината и за него, и от един що годе вдъхващ измамно доверие „експерт”, той за няколко дни се превърна в очите на хората в поредният министър-председател на България, дошъл на власт за да обслужва нечии частни интереси, но не и тези на българският избирател.
Лютви Местан пък щеше отдавна да се е затрил от политическата сцена с дарбата си да конструира добре построени изречения, които не казват нищо. Това, разбира се, щеше да важи, ако неговите избиратели го чуваха, какво говори, но понеже това не е така, неговото място в българската политика си остава гарантирано. Поне докато Ахмед Доган не реши друго.
Изводът, който може да бъде направен от тези масови политически харакирита е тревожен и доста нелицеприятен. Българският политик не уважава словото. За него думите не са сестри на Истината. За него те не тежат, а приличат по-скоро на прашинки, които летят според повеите на вятъра. За него те се стопяват, след като са изречени и утре могат да бъдат съвсем различни от казаните днес.
Така загубилите тежест и значение думи олекват, както олекват в очите на своите избиратели и самите политици, които ги произнасят. И когато утре Бойко заговори пак за поръчки за убийство, ясно е, че никой няма да му повярва. Когато Волен подхване пак истеричните си приказки за платени агенти и престъпници, нормалните хора ще го игнорират. Когато Сергей заобяснява, как някой кандидат за държавен пост е много кадърен, ще му се изсмеят, дори неговите съпартийци. И това ще е така, докато тези политици не разберат, че казаната дума е хвърлен камък.
За да стане това обаче, е необходимо ние, избирателите, да станем по-критични и взискателни към всяка власт. Защото, колкото едно общество е аполитично, апатично и необразовано, толкова повече по върховете на политическата пирамида се изкачват подлеци, лъжци, нечии слуги и психопати. В този смисъл последните протести може би ще положат основите на едно наистина действащо гражданско общество. Нещо, на което не сме били свидетели през цялата ни досегашна история.
Коментари
Публикуване на коментар