2 юни – патетика и тържествена скованост

Звукът на сирените в неделя безпардонно ме изтръгна от състоянието ми на кротък сън. Какво по-дяволите… И после се сетих. Аха! Днес е денят на Ботев. Понечих да се обърна на другата страна и да продължа със съня, но притичващите из мозъка ми мисли явно набираха все по-голяма скорост и след около десетина минути окончателно се събудих, зяпайки в белотата на тавана. Е, това е. Не почетох загиналите за България. Не скочих от леглото в пристъп на патриотизъм и и не стоях прав и безмълвен 2 минути до него, спазвайки официалните повели на патетично-комедийното ни родолюбие.

Защото така почитаме националните си герои ние. С патетика, с тържествена скованост, с религиозно преклонение, с написани помпозни речи… Така и учим децата си –да повтарят заучени клишета за Ботев и Левски и после, когато пораснат… да ги повтарят пак. Превръщаме героите си в икони, идоли за преклонение, статуи от камък лишени от човещина. Това ги прави недосегаеми, недостижими, невъзможни, имагинерни. Носители на качества, които днес се струват някак странни в непрекъснатата надпревара за материални придобивки на всяка цена. Посрещаме всяка проява на честност, целеустременост, достойнство, чест, жертвоготовност, дълг в ежедневието ни с насмешка и дори презрение. В последните 130 години успяхме да превърнем националните си герои от примери за подражание в обекти на преклонение и така лишихме нацията от една морална патерица, която би й пречела да рухне съвсем. За това сега патриотизмът ни е обсебен от хора разпръскващи омраза към другите, различни от нас, а не от светли личности, достойни за подражание. За това днес българинът може да излезе единствено на протест, когато му бръкнат в джоба с цените на комуналните услуги, но дори и няма да се опита да защити свободата си, като тръгне срещу цялата олигахическо-мутренска върхушка, стиснала страната в отровната си прегръдка.

Всички знаем, как в навечерието на 2 юни, на тържествената заря-проверка, диктор с помпозно-театрален глас бавно обявява имената на националните ни герои, като дори пояснява, кой точно какъв е, сякаш присъстващите са в неведение за това. На мислените ми молби да разчупи гипса, той досега не е отговарял. Когато се замисля обаче, отчитам известна доза резон в цялото това упражнение, защото явно е добър повод за някои хора да научат истината, че Ханко брат всъщност не е никакъв брат, а Левски не е само името на футболен отбор. Накрая цялата тази противоречива церемония завършва със заря сякаш празнуваме Нова година, 3 март или 22 септември, а не отдаваме почит на загиналите за България, които отсрамиха нацията, показвайки на света, пък и на самите нас, че тя не се състои само от покорни овци, изгладнели вълци и хитри лисици.

Подобна проява на лош вкус е и пускането на сирените в ден, в който почитаме мъртвите си герои. Звуци, които известяват по презумпция за някаква надвиснала опасност от сорта на бомбардировки, наводнения, отровен въздух, индустриални катастрофи и т.н. едва ли са най-удачният вариант да се призоват хората към минута мълчание, да не говорим за комичността на цялото това упражнение. Бавното биене на църковните камбани в цялата страна в 12 часа би било един много по-човешки и по-истински начин да бъдат призовани българите заедно да се преклонят пред героичните си предци, мир на праха им.


Коментари