Онзи ден засякох по националното радио някакъв предизборен дебат. Не бях слушал такъв от години и взех, че оставих звуците да се леят на воля от колоните...
Няколко души оживено говореха един през друг и произвеждаха глъчка, която не може да не предизвика вниманието на средностатистическия жител по тия места. Когато страстите поутихнаха и най-накрая започнах да вдявам отделните думи и изречения, сякаш се оказах в някаква машина на времето. Всичките участващи политици говореха на език ни на йота променен, та дори и по-елементарен от този на предишните, по-предишните и по-по-предишните избори. Единствените нови елементи, предвид последните протести, естествено бяха цената на тока и лошите монополи, но това по никакъв начин не наруши структурата на политическия новоговор. Език наситен с изтъркани още през 80-те години клишета, заучени мантрически фрази и приказни обещания за реки от мед и масло, втръснали до такава степен на средната електорална единица, че единственото което могат да предизвикат у нея вече е желание за извършването на нестандартен сексуален контакт с майките, лелите и сестрите на същите тези политици, а при определени условия и със самите тях.
Освен че подтиква към хубави сексуални помисли, все по-ескалиращото политическо говорене се превръща и в една директна обида към интелекта на средния избирател. Огромната част от политическите усти се отварят пред медиите, за да говорят така, сякаш се намират в някоя детска градина и трябва да обясняват на 4 годишните деца основите на конституционализма, от който и самите те си нямат понятие. Резултатът е повече от плачевен.
През последните години сред всички нас, „обикновените хора” се затвърждаваше мнението, че политици в България стават само кариеристите, подмазвачите, лъжците, отрепките... С една дума морално пропадналите българи. В това, разбира се, има известна доза истина, но едва ли важи абсолютно. Такава постановка предполага и че всички ние, останалите, сме едни добри и безгрешни майки терези, а онези, политиците, са от Сатаната. Често обаче забравяме, че политиците ни не са паднали от небето, а са част от българския народ и носят в себе целия колорит на българската душевност.
Не, не че нямаме право да ги псуваме, напротив. Но, когато го правим, ще трябва да се сетим и за проклетия бакшиш, който оня ден ви взе 10 лв. за два километра или оная кифла сервитьорката, която редовно надписва сметката ви в близкото кръчме. Ще трябва да се сетите и за собственика на бакалийката отсреща, който ви пробутва салам с изтекъл срок на годност или за мургавата лелка от Женски пазар, която ви треска от раз с 10-20% в кантара, сякаш ви прави услуга. За майсторите миналата година, които хем ви одраха кожата, хем сложиха плочките накриво, за лекаря, който ви поиска пари за операцията, нищо че Здравната каса плаща за нея, за професора, който искаше 1000 лв. за да вкара детето ви в Университета. За чейндж бюрото, за съседа, дори за роднините си... За почти всеки един „обикновен” човек в тая окаяна страна, който гледа на вас като на потенциална жертва и иска да ви прекара, да ви тресне, да ви мине по някакъв начин. За самите вас... Така и политиците ни. Те по нищо не се различават от останалата част от населението.
Но за друго май бях тръгнал да пиша. За обидното политическо говорене. Говоренето, което може да откаже всеки нормален човек от упражнението наречено гласуване. Особено, като го послушаш по радиото над препоръчителния максимум от време. След което или получаваш непоправими мозъчни увреждания или пък сядаш да пишеш подобни глупости. Но виновни си остават онези политици, които с годините все повече опростяват посланията си към своите избиратели... Или пък не! Може би вината е другаде. Може би политиците опростяват езика си, защото средната способност за възприемчивост на сложни идеи у избирателите им намалява от година на година? Знам ли?
Текстът е публикуван със съкращения ввъв в-к "Репортер"
Текстът е публикуван със съкращения ввъв в-к "Репортер"
Коментари
Публикуване на коментар