За комунизма, когато бях тийнейджър

До 18-19 годишнината си живеех в страна, която беше колония на Съветска Русия с право на самоуправление, осъществявано от местни руски комунистически мекерета. С приятелите ми обаче слушахме тайно ББС и „Гласът на Америка“, докато си пиехме питието и от там разбирахме, какво се случва по света, защото свободните световни медии тук бяха забранени и дори се опитваха да ги заглушават с едни специални съоръжения, но повечето пъти не успяваха, защото толкова си и можеха. Бяха забранени и партиите, освен БКП и БЗНС, а изборите приличаха на водевил с предварително предизвестен край. Подобно на своите господари в Кремъл, местните руски слуги забраняваха и свободното придвижване на българските граждани по света, а границата на България беше охранявана с оръжие, не за да не влезе някой през нея, а най-вече някой българин да не я пресече в обратна посока, устремен към Свободния свят. Хиляди българи бяха застреляни там, просто защото Властта не им даваше изходни визи, освен за източноевропейските държави-колонии на СССР и разбира се за самият СССР. На свой ред и там властваха сатрапи, способни да те убият на граничната бразда, само защото си избрал да живееш от другата, по-свободна страна на Желязната завеса. Днес обаче мнозинството от българските емигранти възприемат Запада не като място на свобода, а като територия, от която могат да изкарат някой лев, като мият чинии или строят, но това е друга една психопатична тема, разкриваща народностния ни манталитет.

В 8 клас отказах да вляза в Комсомола, като заявих, че не симпатизирам на тази идеология, а класният ми ръководител -един руски гражданин с име Богачов ми заяви в един разговор на четири очи, че ако не вляза в ДКМС (за незнаещите -казионния димитровски комунистически младежки съюз) след няколко години ще ме изпратят в казармата в Строителни войски при „турците и циганите“. За подобен мутренски рекет над дете, днес този учител щеше да лежи в затвора, но такива бяха времената тогава -класните ръководители правеха всичко възможно в техните класове да няма „черни овци“, защото щяха да им се карат от местната партийна организация на БКП, че и повече.

Разбира се този мой младежки бунт не остана скрит от моята майка Менда, която в прогимназиалните си години е била принудена да учи заедно със сестра си Богомила в едно запуснато село на 30 километра от родния им град, понеже след освобождаването на дядо ми Иван от концлагера в Белене, комунистите не му разрешавали да се върне обратно в София, а баба ми Веска с двете си дъщери (след изселването им в Червен Бряг) накрая е получила разрешение да живее с мъжа си заедно. „Разрешение“, представете си! После, след години, когато получили позволение да се върнат в своята къща на улица „Шар планина“ в София, там заварили един милиционер и се принудили да живеят няколко години в една барака в двора без течаща вода, докато властта не осигурила на милиционера по-добро жилище и той се изнесъл доброволно. Та много по-късно, след краха на комунизма сме си говорели с моята майка и тя веднъж ми сподели, че по онова време на моето тинейджърско бунтарство срещу ДКМС, тя е била на ръба на нервна криза и е имала чувството, че историята с нея, сестра ѝ, баба ми и дядо ми е на път да се повтори. Въпреки това тя не се опита нито за миг да ми повлияе, навярно защото след като навърших 15 години тя започна да ме третира като възрастен човек, който е способен сам да си избира пътя в живота, за което безкрайно ѝ благодаря (мир на праха ѝ).

Покрай това се сещам и за задължителната казарма по време на онзи човеконенавистен режим, където комунистическата власт се стремеше за 24-27 месеца (в моя случай 18, понеже хванах промените) да превърне младия български гражданин в едно неприятно колективно същество, което е неспособно на собствени решения. С една дума -в роб на държавата. Днес, когато чета редица „родолюбиви“ текстове написани от мъже и жени, които твърдят, че задължителната казарма по онова време създавала от момчетата мъже, се питам, вие присъствали ли сте на часовете по „политическа подготовка“, където ЗКПЧ-то обявяваше Свободния свят за Зло, а Злото за Добро, видели ли сте със собствените си очи, как стари войници се гаврят с млади по начин, който е измислен сякаш от някой завършен психопат, усетили ли сте киселият дъх на непраната от месеци униформа, изпълнявали ли сте команди на офицерите, които нямат нищо общо с устава на армията, изпращали ли са ви да прекарвате камъни и тухли на вилата на командира на батальона, събирали ли сте остатъците от храна, за да може старшината да си нахрани прасетата вкъщи?

Ако това ви устройва, то може би сте завършени идиоти!

Ю. Александров