Най-сетне успях да открия повечето от своите литературно/исторически текстове и съпътстващи ги снимки през времето и да ги съхраня на едно място, което е различно от компютъра или облака. И най-важното - да ги класифицирам, което за такъв разхвърлян човек като мен си беше живо геройство. Така някак се чувствам сигурен, че мога винаги да се докосна с ръка до онова, което съм написал и да почувствам материалния електронен носител на нематериалното, както някои хора усещат Словото написано на хартия. Нещо в което дори заклети идеалисти, като мен, вярват преко сили. Друго си е да го пипнеш, нали?
Направих това усилие и явно воден от онзи прастар повик за безсмъртие, който кара човек да се стреми да остави нещо след себе си или най-малкото някой, поне един човек, да го споменава 10-20 години, след като той е ритнал камбаната. И то, ако случайно този някой е намерил носителя на неговите творби и си даде труда да го включи в компютъра или телефона си.
Но така или иначе, онова което ще оставя след себе си се побира в тая SD карта с размери 15 на 10 милиметра с памет 16 гигабайта и отново ме кара да си припомня, че всички сме само временни и нищожни милиметрови гости на този свят, колкото и напоследък да си мислим, че сме като титани.
16 гигабайта, няма и толкова. Това остава след човек...
Ю. Александров
Коментари
Публикуване на коментар