Избори с горчива нотка


Току що гласувах, но за първи път в живота си усещам болезнено, че гласът ми е само около една тримилионна частичка от ония, отишлите до урните и вероятността той да допринесе за победата на моите избраници е ужасно малка. Навярно и защото през последните десетилетия разбрах, че съм част от едно политическо общество, което ще си остане малцинство и в бъдещите поне няколко десетки години, побеждавано от избори на избори от мнозинството на все по-лумпенизиращите се „граждани“, чиито въжделения за България са толкова различни от моите. Както и да е...

Днес чинно си изчаках реда, за да си подам гласа, влязох в секцията и си поставих личната карта на бюрото пред една кака, съгласно инструкциите на ЦИК. Посегнах да си дръпна надолу маската за момент (пак според тези инструкции), но в един момент се спрях, за да видя дали някой ще ме накара да си я махна, за да ме идентифицира реално. Но не! Каката от комисията чинно прегледа документа ми за самоличност, опипа го хубаво, но дори не се и замисли, че трябва да свери снимката на него с действителния образ пред нея. По този начин, ако бях дал личната си карта на съседа, той със сигурност щеше да гласува от мое име и никой нямаше да разбере. Пък, както пееха „Джендема“ в една песен, аз със сигурност не съм му добър съсед и той щеше да гласува най-вероятно за ГЕРБ, БСП или Слави :)

Утре, гражданите ратуващи за свобода на медиите, индивида и бизнеса ще се радваме и ще ръкопляскаме, ако отново имаме няколко на брой представители в Парламента, но това ще е една горчива радост, която само ще обяснява нашето безсилие пред властта на непросветеното мнозинство.

На излизане от урната ми беше малко тъжно и изоставеният автомобил на входа на избирателната секция отпред напълно се вписваше в настроението ми. Стоеше там разбит и порутен, като символ на една България, която уж всички искаме да „оправим“ като гласуваме, но която така или иначе стои в дъното на всички европейски класации, все така „неоправена“ и нещастна...

Юрий Александров

Коментари