Когато обаче в един мързелив неделен следобед се опънах на леглото с първата от тях, настроен за приятно и незабравимо преживяване (опс, за книги говоря, ей! Да не се объркате с друго :) ), разбрах, че с хубавото бързо се свиква. Първата ми, чисто инстинктивна реакция беше да докосна листа на началната страница с показалец и палец, за да си уголемя шрифта, понеже от година на година очите ми отслабват, въпреки младата ми иначе душа :) Засмях се на себе си и си сложих очилата. Не свършиха работа, защото бяха очилата ми за компютър, които предполагат по-голямо разстояние до целта и заради това сложих очилата си за близко четене, които бяха на майната си. Намерих ги накрая... Вече виждах.
Тогава пък взе да се притъмнява, и се усетих, че пак, посягам към хартията, този път в безплодно търсене на иконката за осветлението. Пак се засмях, този път криво и малко ядовито и примъкнах отдавна неизползваната нощна лампа до себе си, на която отгоре на всичко трябваше да сменя и отдавна неизползваната крушка. Горе-долу по това време почти килограмовата книга взе да ми натежава на бицепса на дясната ръка, а индексираните електронни бележки, които обикновено си водя, когато чета исторически трудове, бяха невъзможни на тази неелектронна хартия. От яд почнах да пиша в полетата отстрани с химикалка, но след дни не можах да намеря и за десет минути онова, което обикновено намирам с няколко докосвания по екрана на таблета.
Знам, знам, че за много хора една книга трябва да бъде нещо осезаемо и материално, особено когато помиришеш аромата ѝ на прясно мастило, сякаш дошъл от дните на нашето чудно детство или изживееш онзи потрес, когато за първи път се докоснеш до онзи мирис на знание и история, лъхащ от обществените библиотеки и някои частни домове... Знам обаче, че някои хора се кичат все още с прочетените и най-вече непрочетени от тях дълги редици от книги по рафтовете в жилищата си, както ловците закачват препарираните трофеи по стените си в един прастар повик на показност, себелюбие и уж традиция...
Миналата седмица един съученик от гимназията, с когото не бяхме се виждали около 20 години, ми дойде на гости и първият му въпрос беше:
-Бе Юрка, къде ти е изчезнала библиотеката, зад която криеше шишетата от коняк, като бяхме малки ?
Стана ми весело, че ме пита точно това, защото моята библиотека беше станала нарицателна в махалата през края на 80-те, не толкова с богатството си, колкото като добро място, зад което да скриеш шишета алкохол за половината китайски народ :) Но после му посочих трите флашки, които стоят на рафта и с много мъка му обясних:
-Тук държа хиляди пъти повече книги, отколкото някога съм имал и които Народна Библиотека някога е имала...
Е, изкарахме си приятно, но накрая копелето ми каза на тръгване:
- Язък дето си си прецакал библиотеката!
Сигурно е прав. Но за друго говорех...
За това си позволявам да вметна чисто функционалните, пък и обикновени преимуществата на електронните книги пред книжните, поне за мен, както ги разбирам на моя прастар таблет:
- Можем да си увеличаваме шрифта, колкото си искаме. Дори дъртаците можем да четем текста без очила в повечето случаи.
- Можем да контролираме светлината така, че да не зависим от външни източници, което значи, че можем да четем на практика по всяко време на денонощието без да пречим на околните.
- Можем да си водим индексирани бележки и коментари, които после лесно да намерим и да използваме за наши си бъдещи цели и проекти.
- В едно електронно устройство можете да поберете от хиляди до около милион пъти повече книги, отколкото онези в Александрийската библиотека, дори без да ползвате облачни услуги.
- Можем да си запазваме любимите книги и в облачни услуги и да ги четем от всяка една точка света, стига да има интернет.
Юрий Александров
Абсолютно съм съгласен с всяка дума! Отдавна и аз съм така... Препоръчвам!
ОтговорИзтриванеE, и аз съм съгласна. Много ми липсват книгите на хартия, обаче не остана място за складиране.
ОтговорИзтриване