Моят дълъг 10 ноември

Сигурно всеки достатъчно позастарял и държащ на личната си свобода българин помни, къде се е намирал и какво е правил на онзи съдбоносен ден за съвременната ни история – 10 ноември 1989 г.

Така и аз. И понеже не искам преживяванията ми в онези дни да изчезнат в небитието, ще напиша тези редове, като жалък опит да ги съхраня и запазя от чиста смърт.

В онези ноемврийски дни бях вече втори месец в казармата(1) – чист новобранец, откъдето и да го погледнеш. Тъкмо бяхме минали първоначалното обучение и ни бяха разхвърляли вече по ротите. Бях мотострелковак (или по народному казано кашик) в танковата бригада в Казанлък, но за мой късмет мен и още няколко ненадеждни редници в началото ни бяха пратили в „миялното”, където миехме кухненската посуда на целия батальон след хранене. Гадна и мръсна работа, откъдето и да я погледнеш, но предпочитана пред тичането с пълно бойно снаряжение из полетата и хълмовете около Казанлък. Пък и храната беше по-добра, защото бяхме на „ти“ с готвачите. Друго хубаво не се сещам от казармата, освен, разбира се, 10 ноември.

Помня как една вечер се прибирах към огромното спалното помещение (където спяхме къмто стотина души) с подгизнали от миенето на тонове чинии, тави и казани дрехи, когато някой на тъмните стълби ме попита:
- Бе знаеш ли, че бай Тошо са го свалили?
- Да бе?! – отвърнах невярващо аз. – Днеска ли?
- Ми днеска – отвърна ми той.

Ние в миялното нямахме достъп до радио или телевизор и обикновено се прибирахме в спалнята късно вечер, когато останалите вече бяха легнали. Пък и по онова време и радиото и телевизията не бяха това, което са днес.Легнах си и заспах като труп, без въобще да си мисля, в какви интересни времена започвам да живея. На другия ден вече всички говореха за оставката на Тодор Живков, но в близкия месец нищо около нас не се промени, освен може би изразите на лицата ни, откъдето не слизаха доволните ни усмивки.

Това явно вбесяваше ЗКПЧ-то(2) на батальона, който взе да ни изнася все повече и повече лекции за непобедимостта на социалистическия строй, за грижите, които Партията полага за всички нас, за враговете на народа и други подобни бля-бля, които ни бяха писнали още от деца. След около месец-два обаче, когато се разбра, че падането на Живков не е просто някаква козметична смяна, а нещата вървят към падане на диктатурата, ЗКПЧ-то съвсем издивя. Започна често-често да говори директно пред строя, с пяна на устата, за „онези брадатите”, „агентите на ЦРУ“, „родоотстъпниците“, „мръсните интелигенти“, „седесарите“. Трагичното е, че днес, 30 години по-късно, можем да чуем отново същите думи от устите на едни хора по адрес на всички дръзнали да се противопоставят на наложилия се олигархо-мафиотски модел на управление, който някои погрешно наричат демокрация. Само думата „брадати“ е заменена със модерната сред лумпенските среди „соросоиди“, но схемата е една.

ЗКПЧ-то след няколко месеца изчезна от поделението вследствие на проведената деполитизация в армията, която донесе на нас, обикновените войници, единствено смяната на обръщението „другарю“с „господин“. Всичко друго си остана по-старому – и ангарията по строежите на офицери и знайни и незнайни местни величия, и кражбите по нощни доби от складовете с нафта, и протектирането на „нашите“ хора, и третирането на войниците като роби. После научих, че по това време хиляди офицери са прекратили членството си в комунистическата партия, предпочитайки службата си пред протоколната вярност. За разлика от един днешен министър-председател на страната, но това е друга една тема. А може би не...

По онова време почти всички войници се радвахме на идващите в страната промени и почти всички симпатизирахме на току-що родилото се СДС. Просто искахме час по-скоро омразния режим да падне. И това беше така, защото естественото състояние на всеки млад човек е да ненавижда всяка власт потискаща свободата му. След първите кратки отпуски обаче, някои колеги се завърнаха с променено мнение и някак идейно подковани, с влезли в речника им думи, сякаш взети директно от устата на ЗКПЧ-то. Единственото радостно беше, че те бяха малцинство.

После ни преместиха в по-голямо поделение, при останалата част от бригадата, където чинно си поех полагащата ми се част от службата, ставайки картечар. На първите избори в Казанлък, както в повечето малки градчета и селца из страната, спечели БКП. Народът на България предпочете мнимата сигурност пред свободата, и (ако трябва да перифразирам един известен американец) така показа, че не заслужава нито едното, нито другото. Горчивите плодове на този съдбоносен избор ги берем и днес и явно дори ще ги ядем още поколения наред.

Та след изборите се разбра, че командирът на бригадата бил бесен. Не защото неговата БКП беше спечелила изборите, а защото се оказа, че секцията, в която гласувахме ние войниците е единствената в града, където печели СДС. И естествено той не се свенеше да го показва пред всички. Започнаха едни дълги маршировки под юлското слънце, едни учения в пълно 30 килограмово бойно снаряжение, едни копаения на окопи, от които свалих поне 5 кила.

Нашият семпъл отговор не закъсня. Всеки ден, след вечерна проверка мнозина от нас, прибирайки се към спалните помещения, пеехме нашумелия тогава рефрен „не щеме комунизма, долу БКП“. И понеже пътят до там не беше осветен, не се виждаше, кои са певците. Това още повече вбесяваше определени офицери и по-късно започнаха разпити на четири очи, та да се разбере, кои от нас са певците. Оказа се, че други „певци“ са изпели, кои за певците. Носеше се слух, че сам ВКР-то (3) на бригадата се е заел със случая.

Времената обаче се бяха променили и срещу нас не можеха да бъдат предприети официални действия, освен неформални такива, като спиране от отпуски и разпределение на най-тежките места за работа. Предполагам, че вследствие от това беше и фактът, че по-късно ефрейтори и младши сержанти станаха по-простите и глуповати момчета, които естествено не бяха сред пеещите против БКП. Освен един. Но във всяко стадо си има мърши…

Още много имам да разказвам за казармата и нечовешките простотии, на които се натъкнах там в онези времена, когато комунизмът си отиваше, но ще рискувам да стана досаден. Знам, че част от тях се дължаха на половин век царство на посредствеността, което успя да превърне достойното преди звание офицер в презираното от всички нормални хора „шапкар“. Знам, че за това не е виновен само комунизмът, а и самият ни ориенталски манталитет като народ, от който не можем да се отърсим вече стотици години.

Та така мина моят 10-ти ноември, разтеглен във времето в продължение на година и половина, когато отбивах редовната си военна служба или по-просто казано бях роб на държавата. Изживявах тази дата всеки ден и проклинах съдбата, че не съм навън, за да участвам в правенето на историята, а вися затворен зад оградата на военно поделение, като в същински затвор. И когато излязох накрая навън, разбрах, че свободата не е нещо, което можеш да получиш даром от някой отгоре, а просто трябва да се потрудиш за нея. Както между впрочем за всичко, което цениш в живота си. Друг въпрос е, че повечето българи тогава (че и днес) просто отказаха да се борят за свободата си, нито пък имаха смелостта да я посрещнат. Щото за нея си трябват топки.

---------
Бележки за несведущите:
1. „Казарма“ – простонародно определение за задължителната военна служба, на която подлежаха всички здрави мъже до 2008 г. Това беше модерна форма на ангария, чрез която личните свободи на отделния мъж бяха анулирани за определен срок от време и той се превръщаше в роб на държавата.
2. ЗКПЧ – Заместник командир по политическата част – Длъжност въведена във Българската войска в началото на комунистическата диктатура по подобие на тази в армията на СССР с цел партиен контрол над войниците и офицерите и насаждане сред тях на комунистическите идеи. В най-общи линии той отговаря за верността на повереното му военно подразделение не към България, а към държащата властта БКП. В определени ситуации, ЗКПЧ-то може да свали Командира на войсковото подразделение от служба и сам да поеме командването.
3.Военно контраразузнаване – във времената на комунизма това е структура на Държавна сигурност в българската войска, чиято задача е да осигурява лоялността на армията към комунистическия режим.

Юрий Александров

П.П. Статията е публикувана за първи път на 19.11.2014 г. в блога ми, но оттогава много неща от днешната ни действителност не са се променили и за това я пускам пак.


Коментари