Водопадът Бовска Скакля- 120 години по-късно

Допреди двайсетина години подминавах тази гара всеки път, бързайки към лакатнишките скали, очакващи ме за поредната доза адреналин, приключения и алкохолни вечери край уюта на разпръскващия мрака огън. Защо по онова време не се бях сетил да сляза на малката гара и да тръгна нагоре поне за разнообразие, днес не мога да кажа със сигурност, но най-вероятно това се дължеше на онази тинейджърска способност, която те кара да следваш групата с добрите си приятели, където е веселбата и купонът, а не самотните разходки из непознати места.

 

След време спрях да я подминавам въобще, защото просто спрях да ходя по тези забележителни места покрай дефилето на Искър, които могат да предложат на човека толкова много красота, величественост и наслада, колкото той е способен да приеме. И така аз спрях да профучавам покрай това чудно място, което зървах от влака за миг всеки път преди то да изчезне зад поредните чукари. Точно както Вазов преди повече от 120 години, когато често е пътувал по новоизградения железен път.

Преди няколко дни обаче внезапно ме осени мисълта, че искам отново да видя онова място, но този път щях да сляза от влака и да продължа навътре и нагоре през гората и скалите, за да го срещна отблизо. Откъде ми хрумна тази идея, почти четвърт век след последното ми ходене до Лакатник, въобще не мога да знам. Такъв е човешкият мозък – способен е да възкреси стари картини в най-неочаквани моменти.

Така една съботна майска сутрин подбрах Петя, метнахме се на влака и след точно час удобно пътуване слязохме на Гара Бов. След ужасите, мърсотията и смрадта на Централна гара, на която не бях стъпвал поне от десетилетие, мястото ми се видя, като някакъв забравен рай. Малката кокетна и леко запусната гаричка сгушена на дъното на околните зелени хълмове създаваше някаква атмосфера на отминали времена и ако не бяха новичката електромотриса „Сименс”, която отпътуваше на север и товарният влак който с грохот и скърцане се мъкнеше на юг, щяхме да повярваме, че сме се пренесли във времето, че и в пространството.

 

Пресякохме линията и по пътя покрай нея стигнахме двестатина метра по-нататък до мост, където пресякохме Искъра. После по главния път София-Мездра продължихме още на север къмто 300 метра, където свихме вляво по един малък асфалтов път, който се изкачва постепенно нагоре по долината на река Скакля. Посоката едва ли може да бъде объркана и от кашкавал туристи, защото огромна табела с надпис „Вазова екопътека“ сочи вярната посока. Наречена е „Вазова“, защото писателят е обожавал околността и често е идвал из тия места за да се наслаждава на природата. Пътеписът му „Из Мала Стара планина“ разказва точно за първото му посещение му на водопада „Скакля“ и село Заселе, намиращо се над него, макар и с начална точка не Гара Бов, която по негово време не е съществувала, а съседното село Церово. Там обаче ние щяхме да завършим маршрута си на другия ден.

Та, когато Вазов слязъл в Церово, на което по онова време имало само малка спирка и помолил местните шопи да го упътят за посоката към водопада, никой от тях не му повярвал, че той иска да бие път дългия път до там, единствено заинтересован от природните красоти. Трудно било за този живеещ в нищета народ да повярва, че има хора на тоя свят готови да похарчат един ден от времето си, за да видят някакво си място, откъдето „рипа водата“. Всички подозирали, че е дошъл да търси руда или имането на Вълчан войвода. Въпреки това те му дали водач, който да го заведе горе. По пътя Вазов разказва за камънаците лъснали под изсечените от шопите гори и дори предлага радикална мярка за запазването на гората – няколкото села наоколо да бъдат изселени в по-плодородни части на България. Неволно се сещам и за Витоша, която в края на 19 век е била докарана да изглежда, като едно голо бърдо, вследствие на масовите сечи на шопите от Железница, Бистрица, Драгалевци, Симеоново и Бояна. Но по-добре прочетете краткия пътепис, ако някой го е пропуснал, че взех пак да се отплесвам. Тогава може и да видите, че явно сме извървели все някакъв път в цивилизационната стълбица, като общество, щом сме успели да възстановим една местност, която преди 120 години е изглеждала почти като пустош.

В днешни времена обаче нуждата за насъщния не ни притиска явно толкова, че да не ни остава време за наслаждение на природните красоти. Затова през десетина минути се срещахме с други туристи, връщащи се от горе и задминавахме други, които пълзяха бавно по нанагорнището. Докато вървяхме все още по малкия асфалтов път, ни задминаха и няколко коли устремени към заветната цел. Когато една от тях спря и едно девойче попита притеснено през прозореца, дали ще могат да стигнат с автомобила до водопада, ми идеше да й обърша два шамара. Честно :) За да видиш някое чудо на природата си заслужава и да се потрудиш малко, а не само да скулптурираш поредните гънки на задника си върху меката автомобилна седалка. За мое успокоение обаче, асфалтът скоро свърши и пътят постепенно се превърна в горска пътека. Преди това успяхме да мернем първата ни цел – горницата на едни скали, които изглеждаха тъй далечни и недостижими. Опитът ми от други места обаче ми нашепваше, че скалите, както винаги, безобразно лъжат, само и само да уплашат Петя.

 

След около двайсетина минути ходене по лек наклон нагоре пресякохме реката

 

и малко след това стигнахме до карстовия извор „Скакля“, откъдето водата блика бая силно, особено по това време на годината.

 

Когато се поизкачихме нагоре и накрая го мернахме отдалеч, ни се стори, че водопадът не е нито величав, нито голям – просто една струя вода, която църцори от високото. Сякаш някой препил с бира великан пикаеше от високото... Но и в това си има чар. Водопадът е бая висок – около 120 метра, като пада надолу чрез три скока. Най-високият е 80 метров.

После си започна наистина стръмно изкачване и единствения му плюс бе, че е кратко – около 30-40 мин., а лошото беше, че Петя я хвана акрофобията, когато видя ширналото се отдолу пространство

 

Петя обаче е мъжко момиче (знам го отдавна) и въпреки коварната фобия и стресовите места, където се водехме за ръка, тя успя да се усмихне, щом накрая видя предпазния парапет, който е разположен покрай последните 20-на минути от пътеката. Трепереше и въпреки всичко се усмихваше. Знам, че беше заради мен. Знаех и, какво й коства това и единственото, което можех да направя е да си тегля една майна наум, за това, че я докарах из тия височини. Но не можехме да се върнем, защото всеки имащ акрофобия ще ви каже, че слизането по стръмнина е ад, винаги по-голям от ада на изкачването. И явно с всяка година се увеличава… Разбрах го едва този ден…

Когато се изкачихме над скалите, на нивото на село Заселе, в миг забравихме за всички фобски перипетии. Отгоре се откриваше гледка, която е способна да възхити дори такъв стар циник, като мен.

 

 

Горе обаче нямаше пикаещ великан, който да разваля красотата :)

 

Естествено, в духа на времето, не пропуснах да щракна едно селфи на природен фон :)

 

За наше съжаление, трябваше да продължим без да се помайваме, защото от север заплашително настъпваха тъмни облаци. Имахме още около 2 км до мястото, където щяхме да отседнем и според сметките ми, щяхме да изпреварим дъжда.

 

Така и стана, може би защото облаците хукнаха изведнъж в друга посока. Щом влязохме в двора на къщата за гости се обърнах назад и погледнах в далечината. Вече виждах село Заселе отгоре. Тоест бях отгоре на отгорето. Признавам си, подобна панорама може да се зърне рядко от местата, където някога съм гостувал.

 

Едва ли можеше да наречем къщата с предлагани четири самостоятелни стаи „комплекс”, както гордо ни известяваше табелата отпред. Има определена категория туристи, които търсят в подобни забравени от Бога и цивилизацията селца чара и уюта на домашната селска обстановка, а не гмежта и унифицираността на големите хотели за масов туризъм, каквато представа почва да се щура из главата на човек, когато чуе думата „комплекс”. Слава Богу, обаче мястото нямаше нищо общо с някакъв си „комплекс”. Състоеше се от две красиви битови къщи със страхотни каменни покриви, в едната от които живееха любезните домакини. Самият вид на двора, на постройките, на ниско окосената поляна, на лехите с цветя, на ширналите се в далечината планини предразполагаше към пълно отпускане за една наистина пълноценна почивка в края на седмицата. Пък и „Комплекс Божилово” е единственото място в околността, което предлага човешки условия за настаняване. Знам го, защото прекарах известно време пред компютъра, преди да резервирам местата.

 

Оставихме бързо багажа си и след няколко бири, изпити на отрадия (както казва Вазов) тръгнахме из околността. 

 

Може би за малко щяхме да стигнем и до връх Була, ако здравият разум на Петя не надделя и ни подтикна да се върнем, преди да е рукнал дъждът.



Което той и стори, тъкмо щом влязохме в стаята си. И продължи достатъчно дълго, за да ни накара да прекараме вечерта на закрито в малко клаустрофобичната механа на къщата. Това обаче беше компенсирано от невероятно вкусната домашна храна, нямаща нищо общо с полуфабрикатите в столичните закусвални, кой знае защо наречени „ресторанти” или незнамсиколко звездните хотели из полята и планините на милата ни родина. Домашната кайсиева ракия, пък направо изби рибата, която пък пъстърва по-точно се оказа била избита предишния ден, в някакъв рибарник наблизо, преди да скокне в чинията на Петя. После спах, като къпан. Не знам, дали от чистия въздух, дали от ромолящия дъжд или от кайсиевата... Скоро ще се върна пак там, за да установя точната причина, почвайки този път от ракията…

На сутринта хапнах две порции домашна баница с айрян, а Петя нула, след което, към обяд, потеглихме към село Церово, което отстоеше на около 10 км, които ние естествено пак минахме пеша. Нали затова бяхме дошли тук. За да се щураме нагоре-надолу. Асфалтовият път се вие с постепенен наклон сред иглолистни и смесени гори и за тия два часа по него преминаха само около десетина коли. Не ги броях аз, може и да греша с три-четри плюс минус. Във втората му половина на места от него се откриват страхотни гледки към долината на Искър и селата Церово, Гара Бов и околните махали.

Пристигнахме навреме, за да хванем влака за София. Зарадвах се, щом видях в далечината новата мотриса „Сименс”, но това беше точно до момента, в който прекрачих вътре, сред гъчканицата на виладжии в златна възраст, повечето от които явно не бяха ползвали вода и сапун от времената на Септемврийското въстание. 

Така след един мъчителен час накрая стигнахме Централна гара, която още един път ми направи потресаващо впечатление с вида си. Сякаш се бях озовал нейде из африканския Трети свят! Явно същото си мислеха едни чужденци пред нас, които с интерес оглеждаха и снимаха изтърбушените неработещи ескалатори и мърсотията по стълбите. Надявах се да идват от подобно място, където бяхме ние, та да са щракнали и нещо хубаво от България.

Но все пак нито влакът, нито гарата успяха да заличат удовлетворението ми от разходката сред тия красиви планини, където, знам, ще се върна отново.

Юрий Александров
http://gledam.blogspot.bg/