Желязната лейди и пластилиновите политици

Никога не съм предполагал, че смъртта на кой и да е политик може да ме натъжи или поне да предизвика у мен някакво подобие на отрицателни чувства. Винаги съм смятал, че днешните политици са просто бюрократи, които макар и да е необходимо да притежават определени способности, не е наложително да бъдат… велики хора, забележителни хора, твърди хора. При един нормално функционираща държавен апарат се изисква те да бъдат просто добри организатори, чиновници, които да подържат живота на една добре измислена държава.

Когато научих за смъртта на Маргарет Тачър, обаче се натъжих. След известно време, когато първоначалната изненада отмина, разбрах откъде идва цялата тая моя учудваща тъга. Всъщност бях тъжен заради това, че си отиде последният истински голям политик на 20 век. Не просто известен политик или популярен политик, каквито днес битуват из европейските и национални коридори на властта, а именно голям.

 
Политик, който изправи страната си на крака и дори я отучи от вкорененото в продължение на векове имперско мислене. Политик, който заяви на сънародниците си, че трябва да работят, ако искат да просперират. Държавник, който твърдо се противопоставяше на профсъюзния рекет и на стотици хиляди британци, които бяха свикнали на получават без да дават. Човек, който защити моралните ценности на капитализма пред един все по-олевяващ свят. Водачът, показал на античовешките режими из света, че свободните общества са по-силни от тях не само икономически и военно, но и чисто морално.

Всичко това бе лейди Тачър –един символ на човешката гордост, сила, способност, целеустременост, независимост, свобода. Символ на един днес отиващ си свят, с когото навярно нашите внуци ще се запознават от учебниците, а ние, съвременните българи, така или иначе не можахме да опознаем в една страна подчинена първо на комунистическото тоталитарно управление, а впоследствие на властта мафиотско-олигархическите структури. За този изчезващ свят тъжа аз и кончината на баронесата само отключи моята печал.

Днес всички виждаме, че политици като покойната баронеса вече няма. Днешните европейски водачи са сивите бюрократи и чиновници, за които споменах в началото и на които Желязната лейди винаги се е противопоставяла. Те могат да вършат много работа в едни спокойни времена, но във времена на криза се искат хора имащи убеждения и силата да ги отстояват. Лидери, които да се осмелят да кажат на голяма част от избирателите си, че голямото папане свърши, вече са изяли и утрешния си обяд и поне трябва да го платят преди да започнат онзи за други ден. Лидери, които да потвърдят, всеизвестната истина че: „Социалните придобивки разпределяни с незначително или без никакво съобразяване с положените усилия, поощряваха беззаконието, улесняваха разпадането на семейството и заместваха осъзнатия полезен труд и вяра в себе си с порочно подстрекаване към безделие и мошеничество”.

Никой европейски водач обаче няма да изрече тези думи на Тачър или поне подобни, защото днес популизмът достигна нови дълбини и дори десните партии потъват все повече в неговото блато, където е по-важното да КАЖЕШ, каквото трябва, отколкото да НАПРАВИШ, каквото трябва. За последното трябва кураж, кураж, който Желязната лейди притежаваше в изобилие за разлика от днешните пластилинови политици, продукт на един нов свят, където свръхрегулациите, богатата социална система и отвращението от труда са на път да съсипят всичко, което са изградили поколения европейци.


Текстът е публикуван със съкращения във в-к "Репортер"

Коментари