Из дневника на психопата

Пфу! Алармата пак звъни. Този път хващам телефона и вместо отново да натисна бутона „дрямка“ го запращам с всички сили към гардероба. Проклетият звук спира. Завивам се през глава и се опитвам да заспя. Не, не се получава. В главата ми се върти мисълта, че пак трябва да купувам GSM. Мамка му! Обръщам се на другата страна в по-удобна поза. Там пък ме засича хрумката, че така или иначе ще трябва да отида на работа, и по-добре ще да е това да стане навреме. Аз обаче съм инат и не желая някакви си мисли да ме контролират. Обръщам се по гръб и гледам тавана. Там тънките сиви пукнатини чертаят някакво подобие на Средиземно море, обградено от Римската Империя. Република по-точно. Почвам да си мисля, че този диктатор Цезар е трябвало да го гътнат доста по-рано, още докато се е занимавал с ония вечно пияни гали…

Бавно се надигам. Когато минеш 40-те, изпитото половин шише концентрат вечерта, на сутринта тежи със силата на цяло шише. Ако някой ден стана на 50 и усещането за грамаж отново се умножи по 2, по добре ще е да умра, отколкото да живея такъв отвратителен нечестен живот. Седя на кревата и гледам фугите на дюшемето, което слагах напролет. Прекалено са цъфнали. Опитвам се да ги пооправя с длан. Не би. Пия вода от вредното пластмасово шише. После пак седя и гледам. Този път телефона. Цял целеничък! Надигам се с болка в кръста и душата и го взимам в ръце. Работи! И то след четвърто подобно мятане за седмица.

В банята всичко си е по старому. Съседката горе пикае, а Кирчо отдолу си тананика под душа, гадника. Не му пречи теча, за който твърди че бил от мен. Поглеждам се в огледалото и вдигам рамене. Какво пък, можеше и да е по зле. След около час процеси успявам да изляза навън. Ходя пеша до работата – около 3,5 км. За здраве! А и да не давам пари за две спирки с метрото, с тая негова нова цена от лев и шейсет в едната посока. На спирката наблизо десетина плужеци чакат трамвай, повечето от тях за да идат до метростанцията, която се намира на 12 мин. пеша нормално ходене. Плужеци! После защо народа затлъстявал?… Сигурно защото никой вече не може да измине повече от двайсет крачки, без да се качи на някакъв вид МПС.

И две баби се подмотват на спирката. С празни туби! За минерална вода са тръгнали в 7.40 сутринта, дъртите вещици. Това, разбира се е най-удачното време за извозване из градския транспорт за всеки пенсионер, кой би си помислил друго. Превозните средства са празни и няма да пречиш на никого.

На пешеходната пътека една ошмуглена женица стои на първото райе от зебрата и не смее да пресече, горката. Подминавам я бързо и със скок тръгвам напред. Отляво и отдясно се чува свистенето на гуми следствие от внезапно набити спирачки. Един тип ми клаксонира. Показвам му среден пръст и продължавам. Ако имах време бих отишъл да му се обясня в любов, но друг път. Като тръгна по-рано. Въобще скоростното преминаване на пешеходна пътека е едно вълнуващо и ободряващо преживяване във всяка част от деня. Особено сутрин. Кафето пасти да яде. Поглеждам назад. Всички коли по булеварда вече са спрели и женицата плахо, като същинска кошута, пристъпя по белите линии, оглеждайки се плахо във всички посоки. Поглежда ме и в погледа ѝ съзирам благодарност.

Аз продължавам напред и за малко да настъпя едно лайно. Всъщност това е 5-тото, което срещам, откакто съм излязъл преди 2 мин. Броя ги всяка сутрин. Преди време психиатърът ми ме посъветва да броя разни неща от време на време за успокоение. Препоръчително било те да бъдат от един тип, да са често срещани и да се вписват в околността. Е, аз избрах лайната, защото наистина ги виждам непрекъснато, пък и си пасват чудесно в лайняната зимна софийска действителност. Защо не ги наричам някак по-културно, като изпражнения, екскременти, фекалии или дородонки ли, ще запита някой? И аз се чудя. Сигурно щото от малък съм свикнал да наричам нещата с истинските им имена. И за това психиатърът ми каза, че не било нормално, но като го знам, какво двулично копеле е от години, обикновено не взимам мненията му напредвид.

Та тази сутрин снегът най-сетне се е поразтопил след едномесечно присъствие по софийските улици и най-набиващото се сред лъсналата отдолу мърсотия са лайната. Въобще София е един лайнян град. Особено кварталите са му лайняни. Е, и от жълтите павета лъха на тоалетна, но там причината е друга. Духовна! Обикновено по пътя до работата срещам между 12 до 15 лайна. Средно. Сега тия 5 броя за изминатите 200 метра не вещаят нищо добро.

Надолу минавам скоростно още една „зебра“. Изненадвам само един шофьор. Пфу!

По-нататък мяркам светофара и забързвам, за да хвана зеленото. Но не би. Забравил съм за копчето. Натискам го ядовито с лакът, че да не прихвана някоя краста и зачаквам. След секунди колите в успоредна на моята посока тръгват, а пешеходният светофар срещу мен продължава да свети нагло в червено. Закъснял съм. Пред тия копчета трябва да се явиш, поне половин минута по-рано, за да ги натиснеш, иначе не те пускат. Сега трябва да чакам да се изредят още 3 светофарни цикъла, че да светне зелено и за мен. Аз обаче не чакам и пресичам. Вече всички правят така. Отдавна подозирам, че в общината работят главно садисти, които непрекъснато намират начини да се гаврят със средния софиянец, който в случая е принуден да си губи времето по новите светофари в пек, студ, сняг и дъжд и да виси като сопол в очакване на лелеяното зелено. Някакъв тип от завиващите автомобили ми крещи през отворения прозорец на колата му. Крещя му и аз. Щом се озовавам отново на тротоара, удрям с юмрук пешеходното копче и продължавам. Олеква ми. На ръката ми обаче не. 17-то лайно.

През студените зими мостовете винаги са заледени. Забравям за това и се сгромолясвам долу. Гърба пак започва да ме боли, но въпреки това бавно се опитвам да се изправя, облягайки се с дясната си ръка. Тя потъва в нещо полутвърдо, полумеко. Поглеждам и отново съм на земята. Лайно! Чудя се първо да опитам да се изправя ли или първо да се пробвам да си изчистя ръката от лепкащата кафява субстанция. Посягам към близките остатъци от сняг и що годе успявам да се позачистя, но съвсем неудовлетворително. Мирише! Ставам някак и продължавам, държейки дясната си ръка настрани, като някоя балерина, за да не я допра случайно някъде по мен. Нямам кърпички, нито салфетки. Наоколо няма и къде да се измия. Виждам натрупан сняг на близкия ъгъл и започвам да търкам ръцете си неистово с него докато не усещам по тях нещо като масло. Кафяво „масло“….

Крещя! Ритам снега. Пак крещя! Падам отново. Ставам. Продължавам. След 50 –на метра влизам в едно квартално кафе, което не е виждало ремонт от соца и моля да ползвам тоалетната. Вътре, за моя изненада, има и течен сапун. Измивам се. Отново всичко е наред. Тръгвам по улицата. Внимателно заобикалям 24-тото лайно по средата на тротоара.

Минавам през една градинка, на чиито вход от поне от 10 години се мъдри табела: „Разхождането на кучета забранено. Глоба незнамсиколкоси лева“. Вътре естествено сутрин е пълно с домашни кучета със техните стопани и точно тази сутрин голяма част от тях решават, че съм им интересен. Не стопаните, кучетата. Поне две от тях се опитват да ме яхнат, докато ужасените стопани ги дърпат и ми се извиняват. Явно някое от лайната, с които се занимавах преди минути е било на някоя разгонена кучка…

По-натам пресичам улицата и отдясно на мен някакъв очилар с некаква автомобилна реликва набива ядно спирачки. Кво ме гледаш, викам му, движиш се по линията на трамвая. Насрещната линия на трамвая! И изпреварваш трамвай от лявата страна! Като правиш нарушения се оглеждай малко по-внимателно. Оня мълчи и нищо. Язък, не се получи цивилизован диалог.

Продължавам. Наблизо, на "Пиротска“, има училище и към 8 часа сутрин около него става какофония от спиращи коли. Спират по средата на улицата, в насрещното, по ъгли, по тротоари за да стоварят рожбите си, които трябва да доставят в школото. Даже някой предвидлив баща е изкъртил няколко решетки от оградата точно пред входа и до тази пролука има винаги спряла кола върху насрещната трамвайна линия и провиращо се през нея малко гномче. Въобще, като се сетя, какви модели на поведение създават у бедните деца, изтръпвам. Сещам се и едно време как, ходихме на училище сами и използвайки краката си. Бе с няколко думи днес се възпитава поколение от мамини синчета, дебили и инфантили. Какво ще правим след 20 години, когато те навлязат в „живота“, не знам.

Главата почва да ме боли от крясъците на малките вагабонтчета джиткащи по тротоара. Трябва ми успокоение и забелязвам 37 –мото лайно.

Чакам, да пресека поредното кръстовище с поредния садистичен светофар с копче, вдишвайки изпаренията на едвам пъплещите и бибипкащи коли. По едно време колите спират, но пешеходният светофар не светва. Гледам копчето не е натиснато от стоящият до мен олигофрен, който виси на мястото отпреди да дойда аз. Натискам демонстративно бутончето и го поглеждам настоятелно с горгонски поглед. Оня обаче нехае. Видимо е отнесен в някакъв друг свят и ми се прави на щастлив и усмихнат. Пълен шестак! Кой нормален човек се усмихва сутрин?! В делничен ден?!

Обаче психиатърът е прав. Верно съм се вманиачил с тия нови светофари...

От пекарната в подлеза на „Сердика“ за трети път през последния месец ми пробутват вчерашна претоплена баница. Със сълзи на очи казвам на бабичката вътре, че вече не издържам и че ще е хубаво да си вземе баницата и да сия завре, където пожелае. Щото тая баница вече само за това става. Оная отваря уста и почва да крещи нещо си. Не я чувам, защото вече бавно съм се врътнал и насочил към стълбите.

Археологически паметник. Поне такова трябва да е пространството зад ротондата „Св. Георги“, където се намират останките от антична базилика от 3-4 век, ако не се лъжа. Може и 5-ти. Всяка сутрин там обаче, некакъв минзухар си разхожда кучето. А то голямо. И лайната са му големи. Отчитам 50-то и 51-во.

Един бял транспортен бус пък е паркирал на задния вход на министерството на образованието, където се намира кухнята им и от там шофьорът сваля някакви празни тави. Кой знае защо обаче на предното му стъкло се мъдри син буркан. Явно и храната за някои хора от властта се прекарва из софийските улици със синя светлина. Снимам го. Шофьорът нещо се опитва да ми се отваря, но учтиво му обяснявам да си гледа важната държавна работа. Горгонският поглед тук свършва работа.

Наближавам президентството. Тук всичко е почти чисто, с изключение на грапавите плочки на площадчето отпред, нацапани отпреди Нова година с грозни черни следи от гуми, сякаш някой е практикувал офроуд върху тях. Няма лайна. Спирам да броя, защото приближавам работата и придобивам строгата физиономия, която ще сваля чак след 8 часа. Не е нужно колегите да разбират, че съм нормален човек...

Юрий Александров

Коментари

  1. Гениално! По-добре не може да бъде описано

    ОтговорИзтриване
  2. А, може. Зависи колко е психясал психопатът :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар