Последните седмици бяхме свидетели на поредната предизборна кампания без която, всички ние, електоралните единици, спокойно можехме да минем. Компромати, разтягане на локуми, махленски караници, та дори и опити за физическа разправа или по народному казано, чист бой. Всичко това беше щедро отразявано от националните и ненационални медии и попивано от драгия зрител, също като някой нов „Биг Брадър” не знам си кой номер поред.
Да, изборите се превърнаха в поредното телевизионно шоу, което качва рейтинга си посредством пикантерии, скандали, слухове и откровени лъжи, изговаряни от участниците, т.е. от кандидатите да ни управляват нас, гласоподавателите. Сблъсъкът на идеи и светогледи за пореден път не се състоя. Спорът за пътя на България пък дори и не започна.
Това, разбира се е така, защото политиците предлагат един продукт в условията на жестока конкуренция на своего рода пазар. А, както знаем, при свободния пазар, предлагането се определя от търсенето. Политическото търсене в България (пък и из Европа) достигна напоследък едно примитивно ниво, където клиентът въобще не е наясно със предпочитанията си и съответно не е способен да изисква някакви по-смислени сигнали от търговците (политиците). Последните пък са удовлетворени от положението, защото то им гарантира комфорт и не налага да развиват някакви умствени умения и интелектуален капацитет, които никой не търси от тях. Това позволява в политиката да навлизат откровени глупаци, демагози и даже клиенти на психиатриите. Т.е. по народному „луди за връзване”.
На тези избори партиите съвсем размесиха идеите си и взеха да отблъскват и онези хора, които по някаква случайност все още гласуват за програми и политики, а не за сладки приказки и празни дрънканици. Сблъсъкът ляво-дясно толкова избледня, че колкото повече се вглеждаме в него, толкова повече се стопява, като някоя Евридика в царството на Хадес. Човек се питаше, дали не е попаднал в някоя паралелна Вселена, когато десният Иван Костов (за когото винаги съм гласувал) заговореше за солидарност, а левият Сергей Станишев проявяваше загриженост за бизнеса.
Въпросът за другата Вселена, моменталически отпадаше обаче, когато из медиите споменаваха за поредните наблюдатели от поредната организация, дошли у нас да следят изборния процес, сякаш сме някой африкански бантустан или поне България от времето, когато Бай Ганьо правеше избори. Тогава всичко си идваше на мястото.
Типично по нашенски без скандали не можехме да минем и в последните дни темата за подслушванията измести, вместо само да допълни, анемичните наченки на смислена предизборна надпревара. Политиците веднага се втурнаха да експлоатират този въпрос, надявайки се на естественото любопитство на масовата публика. Те обаче не си даваха сметка, че това е просто едно любопитство за живота на т.нар. „елит”, като това, което кара човек да посегне към жълт вестник или да гледа някое клюкарско ток шоу, но в никакъв случай не е проява на гражданска позиция и притеснение, че някой нарушава основни права в тази държава. И това естествено е така, защото ние отдавна смятаме политиците за някаква обособена класа, нямаща нищо общо с „обикновените” хора и знаем, че случващото им се никога не може да се случи на нас.
Така отдадени на сеира от дребни разправии и предизборни алабализми отново пропуснахме да намерим необходимите ни силни и можещи хора, които да прекарат тази окаяна страна през днешните трудни времена. Ако въобще ги има тия хора, де. Нещо, което взех да се питам все по-често...
Коментари
Публикуване на коментар