Стигнах от София до Липари с двучасов полет от София до Катания, после два часа до Милацо с нещо като маршрутка и накрая час и половина с ферибот до остров Липари. Тръгнах от вкъщи към 9:00 и пристигнах на пристанището на островчето към 18:30 местно време (19:30 българско), но тук трябва да отбележа и похарченото време на чакане между поредния транспорт. Видяха ми се много тези часове, но когато ме налегнат подобни мисли, се сещам винаги за времената през Античността, когато подобен маршрут е щял да коства на пътешественика две-три седмици в най-добрия случай, клатейки се до бъбречна криза по римските пътища и после ползвайки ненадеждни кораби, чиито капитани били неспособни да предвидят идващите бури. Съвременните хора определено сме се разглезили и сме свикнали чудесата на науката да ни откарват от една до друга точка за часове. Не знам, може би губим очарованието от пътуването, печелейки време и пак време.
Така или иначе вечерта побързах да отида до единствения местен супермаркет, който работеше, откъдето си взех някакви пресни равиоли, а понеже цената на най-евтината бутилка вино беше равна с цената на бутилка ирландско уиски, избрах втората. На сутринта станах рано и поех по пътя из острова.
За мен Регионалният археологически музей в Липари излезе доста богат за такова малко островче. Намира се във вътрешността на местния Castello, горе на крайбрежен хълм, разбира се. Състои се от различни зали, разположени покрай кокетната уличкат вътре. Достъпът до самия замък е свободен, но за да влезеш в някоя от археологическите секции, ще ти трябва билет.
Аз, като един исторически ентусиаст, изкачих стълбите четиридесет минути преди отваряне на билетната каса и по това време, около 8 и нещо сутринта, градчето още спеше южния си сън и само тук там успях да зърна някой индивидуален турист като мен, и няколко италианци, които почистваха улиците. Как разбрах, че са италианци ли? Ми крещяха, докато си говореха помежду си на сицилиански.
Е, прекарах времето си в разглеждане на стените, разкопките и разкриващите се гледки отгоре.
Разкопките в акропола на древното селище показват останки от сгради в период от време около 3 хилядолетия – от пред микенската епоха до Средните векове.
Театърът на Липари обаче не е това, което можете да си помислите за него. Построен е едва през 1978 г. и въпреки че е съвременно копие, той чудесно се вписва в околността. За чест на италианците, в него днес се представят основно антични пиеси. Последната в началото на май е била „Прикованият Прометей“ на Есхил.
Днешният вид на укрепеното съоръжение датира от 16 век, когато испанците надстрояват древните елински стени от IV пр. Хр. и тук видях за пореден път в Италия разликата между елинското строителство преди 2400 години и онова на испанците преди 500 години. В древната стена се виждат добре оформените огромни камъни на елините, а по-нагоре грозния зид на арагоно-испанците, който явно е достатъчно здрав за да изкара все пак 5 века до днешни дни.
Всъщност поради местоположението си в центъра на Средиземноморието Еолийските острови и Липари през историята са били обект на агресия от елини, етруски, картагенци, римляни, шваби, мюсюлмани, нормани, арагонци, испанци, отоманци, французи и животът там е бил приятен само само в кратки промеждутъци от време. Не като през последните 70 години например! Даже в перидода от средата на IX в. до средата на XI в. островът е почти обезлюден, вследствие на мюсюлмански пиратски нападения, а вторият път когато това се случва е през 1544 г., когато обединеният Османско-Френски флот поробва цялото население.
Но да се върна към моя път по тези места. Точно в 9:00 влязох в касата на музея и там едно любезно момиче ми заяви на чист английски, че понеже е неделя, днес билетът е безплатен На мен тази отстъпка не ми направи някакво впечатление, защото така или иначе бях дошъл до това място и билет от 6 евро едва ли щеше да ме уплаши. После тя ми обясни, че трябва да тръгна по уличката, където от двете ѝ страни да влизам в различните зали отляво и отдясно.
Е влязох в първата зала отляво, където имаше снимки от основаването на музея и после с трепет тръгнах да влизам в сградата за гръко-римска история, но там един охранител ми обясни на сицилианско-английски, че още никой от персонала не е бил дошъл. Предложи ми да вляза в следващите секции и после да се върна отново там. Излязох, повървях десетина метра и в Епиграфската секция друг охранител ми каза същото: „Повървете нагоре-надолу и после се върнете“. И аз чак тогава зацепих, че всъщност се намирам в дълбокия юг на Италия не за първи път и там 9:00 ч. никога не значи точно 9:00 :)
Отправих се отново към църквата св. Вартоломей, за да видя нейния главен вход, който вече бях зърнал, че е закрит за реставрация, но случайно погледнах в ляво от него и там видях нещо, като открит прозорец. Оказа се, че това е временният вход за храма на височина около метър и петдесет.
А вътре таванът на църквата изглеждаше сякаш се намира в центъра на Рим, а не в едно малко островче с население 10 000 души по средата на Тиренско море.
Вляво в църквата попаднах на един още по-малък вход, който ме доведе в един стар нормански манастир...
Следва
Коментари
Публикуване на коментар