Петролни войни ли?!

Покрай бомбардировките над Либия в разговорна употреба все по-често взе да навлиза едно изтъркано клише: „война за петрол”. То се използваше, когато се освобождаваше Кувейт, по-късно взе да придобива масовост при войната за свалянето на Саддам, а днес отново взе да се размята из публичното пространство, когато поредния диктатор прекрачи поносимите граници на морала. Естествено в него има някаква доза истина, но тя едва ли представлява това, което непрекъснатите му ползватели имат предвид.

Сигурно малцина се сещат, че през 86-та Великата социалистическа Либийско-Арабска народна Джамахирия  бе бомбардирана от американски самолети. Тогава президентът Рейгън я обвини, че е средище на международния тероризъм и че помага на отявлени терористични организации като ИРА, ЕТА и ООП, та дори и самата тя участва в терористични актове, което си беше чистата истина. Целта на бомбардировките тогава бе да унищожат физически Полковника, но за съжаление това не бе постигнато, защото той се криеше като пустинен плъх нейде под пясъците на Сахара. Заради американския пропуск тогава, сега сме принудени да гледаме втората част на филма „Бомбардирай Либия”, която е доста по-кървава и неприятна от първата. Гледахме и с погнуса онзи съдебен фарс с българските медици, а преди това бяхме потресени от атентата на Локърби. За хилядите жертви на чуждестранните приятелчета на Полковника от ИРА и ЕТА, които той снабдяваше с пари и оръжие, въобще не ми се говори.

Сред някои среди у нас и в чужбина обаче Кадафи взе да придобива (противно на всякаква човешка логика) ореола на борец срещу „империализма” на Запада. Това стана естествено заради трайните мозъчни увреждания разпространени сред подкрепящите го, за които всеки, който е против САЩ е техен любим приятел. Същите тези, преди време, подкрепяха Садам и при Първата и при Втората война в Залива, като обвиняваха Запада и неговите корпорации, че искат да заграбят петролът на тази държава. Така изразът „война за петрол” навлезе постепенно в речника им, карайки ги да си мислят, че казват нещо много дълбокосмислено и мъдро.

Порових се в една карта с нефтените полета в Ирак и започнах да и поставям знаменца с националността на компаниите спечелили нефтена концесия след проведените два конкурса от Министерството на петрола на Ирак. Така излиза по-прегледно и от пръв поглед се вижда от всеки, кой къде е.




кликни върху картата за по-ясна визия

Накрая погледнах и...

О, ЧУДО! Очаквах само американски и британски знаменца, а то какво се оказа... Алчните американски акули ги няма :) Единствените две американски компании с концесии за по едно находище в Ирак са Exxon Mobil и Occidental, а британците участват в едно находище с BP. И трите компании са част от многонационални консорциуми с различни проценти на участие. В противовес на тях, на картата можем да видим две руски знаменца –това са до болка познатите ни Лукойл и Газпром. Двата китайски флага на PetroChina също набиват на очи, нескрити от всеки лумпен, който преди осем години ме убеждаваше, как мръсните американци ще вземат петролът на Ирак, а иракчаните щели да духат супата заради това. Дори по едно време за малко да му повярвам...

Излиза, че в окупираният (според някои) Ирак, където американците „колели и бесели”, чужди компании от Русия, Китай, Холандия, Малайзия, Ангола съвсем спокойно получават достъп до концесии. Оказва се, че днес, осем години след навлизането на Съюзниците, иракският петрол никак не е заграбен, а иракското Министерство на петрола провежда отворена политика, доколкото може в тия географски ширини. Финансовите условия, които то поставя пред кандидат концесионерите отказват мнозина от тях въобще да кандидатстват, а спечелилите концесия оперират на ръба на печалбата, като същевременно разширяват иракският износ и съответно приходите в бюджета на страната. Другото, което кара инвеститорите да се дърпат е и несигурността в някои райони на Ирак, където насилието и тероризмът са всекидневие, но причината за това не са само американците, а и други, исторически, културни, религиозни, политически, та дори и постколониални фактори.

Но това е тема за друг разговор, който няма да бъде никак приятен за всички ни...

Текстът е публикуван в бр. 408 на вестник Седем

Коментари