Уморих се...

Както е тръгнало, аз май на кметските избори в София няма да гласувам. За Васил Терзиев няма да гласувам, защото паметта за дядо ми, баба ми и майка ми няма да ми го позволи, а за Лилков -защото някои имена в инициативния му комитет няма да ми го позволят. За общински съвет обаче е 90% сигурно, че ще гласувам и се надявам в листите на Демократична България пак да има хора, за които си струва да дам своя глас. Ако и това не се случи, ще бъда по-скоро тъжен и разочарован, отколкото гневен и ядосан, защото се уморих.

Уморих се от вечния ми оптимизъм, преди почти всеки избор през последните 33 години, който умираше веднага след него, дали причинен от обикновените ми сънародници, дали от кандидат вождовете им, или пък от редица свестни хора, които се оказа, че си нямат и понятие от политическа стратегия. Уморих се от калинки, наместени по върха на администрацията, от мутри, станали нови бизнесмени, от откровени идиоти добрали се до министерски пост, от русофили, за които Русия е по-мила от България, от бутафорни националисти, за които принадлежността към племето е по-важна от принадлежността към една цивилизована идея, от комунисти, които си искат Тато, от откровени фашисти маршируващи с черни ризи, от агресивни православни, които искат да наложат над всички ни мухлясалото си виждане за света, от чалгаджии, за които едно ферари с цвят червен е мечтата на живота им.

Уморих се от тасиджии, сервитьорки, продавачки и майстори, които гледат на мен като ходещ портфейл, от който може да изстискат, колкото те си решат, от монополисти, които ти се хилят ехидно от страниците на получената фактура, от неуки мениджъри и ръководители, които през късните 90 и началото на новото хилядолетие съм учел как се работи с компютър, понеже бяха спуснати отгоре без елементарни знания.

Да, преди се гневях на подобни неща, но сега просто съм уморен от тях. Или може би отегчен. Все тая.

Ю. Александров