Особености на руския фашизъм

Референдумът в Крим под дулата на руската армия

Намирането на враг в лицето на друг народ или народи е типичен рефлекс за националните държави от 19 век, който се проявява в кризисни и не толкова кризисни моменти с цел постигане на консолидация на обществото. При фашистките държави от 20 век този рефлекс се превръща в система тотално погазваща човешките свободи и основни индивидуални и малцинствени права, като някакви колективни нужди на нацията и постановката за зъл външен враг се превръщат в повод за потискане на цялото население.

Фашизмът се превръща в малкото братче на комунизма, приемайки някои основни негови особености – наличието само на една “партия“ в държавата и забрана на всички останали, казионни синдикати, липса на свободни медии, манипулирани избори, ограничения в придвижването и сдружаването, следящи гражданите тайни служби, репресивен апарат за отстраняване на всички инакомислещи, дезинформиращи и лъжещи държавни медии, военизирани детски и младежки организации, агресивна външна политика, зависима законодателна и съдебна власт, съсредоточаване на властта в ръцете на един човек и огромно одобрение сред лумпенизираното население към него. Разбира се, ако говорим формално, фашизъм е имало единствено в Италия, а всички други подобни режими могат да бъдат отнесени към определения, като военна хунта, олигархична диктатура, нацизъм или прост тоталитаризъм, но това не отменя някои общи неща, чрез които те са свързани.

Изброявайки днес горните признаци е невъзможно мислещият човек да не се сети за Путинова Русия, която в последните години се доближава все-повече до определението „фашистка държава“. Засега можем да наречем този руски фашизъм по-скоро „мек фашизъм“ или „протофашизъм“, или да вземем наименованието ползвано от руските управляващи „суверенна демокрация“.

Руската "суверенната демокрация" е държава, чието управление се намира някъде по средата между една напълно фашизирана държава и една либерална демокрация. Т.е. това държавно устройство е ни риба ни рак, стоейки между свободата и несвободата. Някакъв си руски път бил това, който успява да дистанцира руснаците от „малките“ европейски страни и да им даде едно национално самочувствие и гордост много сходни с онези, които изпитваха немците през 1941 г. например.

Един от основните стълбове, на които се крепи режимът на Путин е митологизацията и героизацията на миналото осъществявани във всички сфери на общественото и частно битие - нещо съвсем типично за всеки фашистки режим. Миналото в Русия се представя, като героично, войните, които Русия води и е водела винаги са справедливи, страната е велика... Дори тоталитарната съветска епоха се обрисува напоследък в положителни краски и се стига дотам, че сатрапи като Ленин и Сталин се представят, като мъдри и добри държавници, а кървавите потушавания от страна на Червената армия на въстанията на източно-европейските народи през втората половина на 20-ти век се определят като защита от тъмни контрареволюционни преврати, вдъхновени от Запада. Просто руската държава стигна дотам, че е неспособна дори психологически да отрече, че в нейната история съществуват черни краски, които всяко здраво общество обикновено признава.

Порутената Будапеща през 1956 след като руските войски потушават въстанието на унгарците

Не случайно и празненствата по случай годишнините от победата над нацистка Германия от година на година стават все по-помпозни и милитаризирани, показвайки на света, че Русия живее все повече с миналото си, отколкото с настоящето. Нещо непознато в днешния свободен свят.

Руските държавни и мнозинството от частните медии там пък се превърнаха в рупор на властта и от тях не спира лъжливата пропаганда вътре и вън от страната, наречена днес „хибридна война“. В тази война се включват успешно и руските тайни служби, използвайки ресурсите на държавата за заливане на света с фалшиви новини и намеса във вътрешните работи не само в страните от т.нар „Руски свят“, но и на утвърдени свободни страни, като САЩ, Нидерландия, Франция. Не случайно в Европейския съюз бе създадена структура, която да се бори със заливащата света руска пропаганда, а американците дори предприеха официално разследване по този въпрос.

Подобна пропаганда залива и училищата, където биват създавани полу-военни детски и младежки казионни организации, които откровено подготвят идейно и физически тийнейджърите за война. За много от местните това е патриотично, прекрасно и възпитава в любов в някаква неуточнена дума „Родина“. Любов с автомати... Това може да го разбере само „необятната“ руска душа...

Всичкото това медийно излъчване, разбира се, оказва влияние на средния руснак, който успя наистина някак да повъзвърне позагубеното си в последното десетилетие на 20 век самочувствие. Днес новата руска народна увереност, се крепи не само на лъжите от медиите и институциите, които му внушават, че Западът е враг на страната му. Тя се основава и на една оплетена ценностна система, според която свръх милитаризацията, агресивната външна политика, възраждането на имперската идея в странно съчетание с държавен национализъм са повод за гордост и са предмет на масово одобрение. Превъзходството на държавните интереси пред тези на индивида и подчиняването на интересите на всеки отделен гражданин на тези на нацията, както при всяка националистическа и тоталитарна идеология, са въздигнати на пиедестал. Това може да се види днес навсякъде из страната и окупираните от нея територии, където пропагандата достига често гротескни измерения. И това няма, как да ни изненада, когато се сетим, че само допреди 150 години огромна част от руския народ се е състоял от роби, наречени „крепостни“, а и след това никога не е бил свободен в истинския смисъл на тази дума, първо заради абсолютната монархия на царизма, и след това заради последвалия комунизъм, по времето на който хората наистина отново бяха превърнати в крепостни.

"Паметник" в град Евпатория в окупиран Крим. Надписът гласи: "Ние върнахме Крим, на вас оставяме да върнете Аляска."

Продължението е тук

Юрий Александров

http://gledam.blogspot.bg/