Едно пътуване във времето с Български пощи

Влизам в колетния салон на Централна поща и пред гишето с номер 13, чакат шест души. Точно за там съм. Оглеждам се –всички останали гишета са празни, само на моето се е заформила опашка. Много ясно.

Какво пък, ще чакам. Познавам хора (особено от по-старото поколение), които биха хукнали по останалите гишета, за да питат за всеки случай, къде точно да чакат, но аз не правя така, особено, когато в горния десен ъгъл на известието, което получих същия ден, е написано ясно:

„Гише № 13“

Чакам 15-на минути и накрая идва и моя ред. Подавам си известието, а каката, след като го поглежда, започва да се върти насам натам и след двуминутно съвещание с две колежки по този явно тежък казус, ми вика накрая с леко възмутен тон:
- Ама вие не сте за тука!
- Напротив за тук съм! –ѝ отговарям спокойно аз. –Вижте в горния десен ъгъл, какво е написано. Улица „Гурко“ № 6, Гише № 13. Вие сте Гише № 13, нали?
Каката витиевато се измъква, като не забравя да повиши степента на възмущение:
- Ама кой го е писал това, бе? Верче, я погледни, моля те?
Верчето (която съвсем не прилича на Верче, а на Верище) поглежда, сочи някъде встрани и връща известието ми на каката, която пък с победоносен блясък в очите го връща на мен и със същия тон ми обявява:
- Казах ли ви, че не сте за тука! Вие сте за гише № 10.
- А защо тогава сте ми написали да дойда на ГИШЕ № 13?! Загубих 15 минути от живота си, да чакам на опашка напразно! – упорствам аз.
- Ми не знам, -ми заявява тя, – не съм го писала аз!
След което демонстративно се обръща към следващия клиент. За нея явно въпросът е приключен.

Аз затварям отворената си уста, от която мислех да извлека порой от нелицеприятни думи и отивам на Гише № 10, пред което няма жива душа и това донякъде ми оправя настроението. Попадам на кака гледаща строго иззад рунтави вежди. Подавам ѝ плахо бележката, а тя по същия начин, както предишната на Гише № 13, започва да се щура насам-натам из офиса и да се съвещава, ту с една, ту с друга колежка. Една от тях започва да рови с нея по разни порутени шкафове. Но бавно, без излишна припряност. Вече започвам да си мисля, че това е „скрита камера“ и всеки момент изпод бюрата, ще изскочат членовете на екипа.

Но не би. Накрая каките все пак успяват да намерят малкото ми колетче и аз вече се каня да плащам, да го взимам и да си ходя. Но не би. Каката тържествено отваря една допотопна тетрадка и почва бавно и старателно да пише нещо вътре, поглеждайки от време на време в етикета на колета. След около 5 минути започва да преписва и личната ми карта. На бюрото ѝ има компютър, но той се ползва явно за други, неясни за бедния ми ум, цели. Накрая, видимо удовлетворена, каката ми подава с косматите си яки ръце тетрадката и иска да се подпиша. Правя го на мига, без да погледна дори върху какво, защото не искам да я ядосам с нещо. Тя пък ми нарежда кратко, сочейки някъде зад мен:
- Минете оттатък!
- Къде оттатък? –я питам аз и я поглеждам с омерзен поглед.
- Ми ей там – отговаря тя сочейки напред с брадичка, след което тръгва нанякъде.

Аз се озъртам, чудейки се, какво може да е това „оттатък“ и накрая, след около минута, я виждам, че се настанява на гише № 8. Тия пощаджийки явно са решили да ме прекарат през всички гишета, заради жалкия ми опит за протест. Надеждата за скритата камера се опитва да се надигне отново…

И на гише № 8 има компютър, както на Гише № 10, но не и като на Гише № 13 и…О, боже, тя го използва!!! Пише нещо на него на някаква досовска програма, консултирайки се отново с етикета. Това обаче не прави нещата по-бързи, защото от време на време спира, за да се вслуша в думите на колежката си от Гише № 7, която пет минути не спира да обяснява, как са я изнервили някакви нахални клиенти и сега вдигала кръвно и я боляла глава, и очи и крака, и сърце…

Като в някаква машина на времето стоя и се дивя на тази непоискана разходка в миналото, която ми позволява да се върна тридесетина години назад, когато в пощите се работеше по същия антитехнологичен тертип и служителките вътре бяха обикновено точно толкова намусени и вечно сърдити, колкото и днес. И бързи като костенурки.

Докато си мисля това изведнъж прозирам същността на икономическия показател наречен „производителност на труда“. На това място той навярно е на нивото на Централноафриканската република. Но едва ли за това можем да виним каките вътре, за които е очевадно, че са изграждали трудовите си навици някъде в епохата на зрелия социализъм

Накрая все пак плащам, получавам си пакетчето и бързам да изскоча навън, обратно в нашето си време, което колкото и да го хулим, понякога си е за предпочитане…

Юрий Александров
https://gledam.blogspot.bg/


Коментари