140 години не стигнаха на България, за да стане модерна държава


Civis romanus sum (Аз съм римски гражданин). Тези думи, произнасяни с гордост от римляните във времената на Републиката, се превръщат в онова далечно време в един вид декларация за принадлежност към държава, която гарантира основни човешки права на своите граждани – равенство пред закона, право на публичен съдебен процес, забрана за измъчване, право на гласуване при избор на управници… Така древните граждани на Вечния град заявявали, че никой властимащ не може да разполага с тях, както намери за добре или да отнема някое от правата им.

Повече от две хилядолетия след това днешният българин едва ли може да произнесе с гордост: „Аз съм български гражданин“. Не, не „българин“, а „български гражданин“, защото между двете има съществена разлика, обикновено пропускана от журналисти и други пишман писачи като мен :) Ако използваме „българин“ в горната фраза, някак може и да го докараме на гордеене и то най-вече заради достойните ни деди, но пак няма да избягаме от световното правило, че изостаналите в общественото си и икономическо развитие нации нямат с какво друго да се похвалят, освен с героично и славно минало. Пък и думата „гордост“ ми е някак тера инкогнита, особено когато става дума за някакво удовлетворение от постиженията на някой друг, а не от собствените, в миналото или настоящето. Но, както винаги, се отплеснах в страни от темата…

Та днешният български гражданин не е много горд да произнесе тия древноримски думи, поради ред причини, но най-вече защото властта имитира модерна държавност във всички свери на управлението. Всекидневно, дори ежечасно, той се сблъсква с трагикомични случки от обществения и политически живот, които за пореден път му доказват, че Държавата България не функционира. Или по-точно функционира, но по някакъв допотопен, предмодерен начин, характерен по-скоро за днешния Близък изток, отколкото за Европа.

Имахме почти цяла епоха от 140 години от Освобождението до днес, за да настигнем Европа или поне да се доближим до нея и не успяхме. Вечно сме догонващи, в икономически, политически, ако щете и чисто морален план. През всичките тези години, България заемаше неизменно едно от последните 3-4 места в Европа по БВП на глава от населението. Това ни показват всички статистики. От тези 140 години, около 60 българският народ живееше в някакво подобие или симулация на демокрация, а през останалите около 80 години на върха на властта битуваха откровено военни, автократични и тоталитарни управления, върхът на които беше комунистическата диктатура, просъществувала 45 години. Това, разбира се не е за хвалене.

Естествено, изоставането идва от управниците ни, както би заявил всеки среден консуматор, но не само. След 1878 г. строителите на съвременна България създадоха наистина държавни структури, копирани от едни от най-читавите страни на Стария континент, пренебрегвайки архаичния руски модел и полудемократичния германо-австрийски. Липсата на достатъчно подготвени управленски кадри с опит обаче си казва думата. През първите свободни години дори стопанството тръгва надолу, изпаднало в шок от загубата на пазари. Буржоазията, която в Западна Европа е главният двигател на Модерното време, у нас почти липсва, а голяма част от заслужаващите това наименование българи са загледани със съжаление още дълги години в загубения просторен пазар на Османската империя. С подобни чувства са и много селяни, които биват сурвакани от новоосвободена България с по-високи данъци, отколкото са плащали на османската държава.

Така един ден България се оказва с модерни институции, като една наистина европейска конституционна монархия, но … тези министерства, общини, настоятелства, комисии, съдилища са съставени от същите хора, живели доскоро в почти феодална Турция. А от тях едва ли е могло да се очакват чудеса. Така и станало. Чудесата ни подминали, въпреки стотиците чужденци дошли на помощ за организирането на новата държава. И въпреки сравнително бързите темпове на модернизация в икономиката и културата, България не успява да догони поне централноевропейските страни. До ден днешен.

Дали причината за това наше ужасно изоставяне не се корени в липсата на достатъчен брой буржоа и просветени люде в първите десетилетия след Освобождението? Или в така или иначе несъстоялият се български Ренесанс? Или в 5 вековното владичество на една изостанала феодална държава? Най-вероятно отговорът е от всичко по-малко.

Но очевидно е, че има нещо друго, нещо перманентно, което работи непрестанно от 140 години насам и ни пречи ежедневно да заприличаме на една наистина работеща държава, където върховенството на закона и свободата на индивида наистина са водещи.

При преброяването на населението в Княжество България през 1881 година се оказва, че едва 3,3% от населението са грамотни. 12 години по-късно грамотността достига около 15%. За сравнение, по това време във Франция около 94% от хората умеят да четат и пишат, а в Скандинавието и Германия 99%. Тази ужасяваща неграмотност не е могла да не окаже влияние върху старта на младата българска държава. Просто няма начин да изградиш модерна държава с неграмотно население.

И макар, че днес 98% от гражданите на България се водят грамотни, тази стойност отдавна не представя реалното състояние на нещата, а по-скоро ни казва, че 98% от населението могат да разпознават буквите. За това един сравнително обективен показател чрез който може измери грамотността сред хората е т.нар. „Функционална грамотност“, т.е. способността да разбираш прочетения текст, а не само да го декламиращ. Според международния тест PISA, проведен миналата година сред деца от 9 клас, 41% от учениците в българските училища са функционално четивно неграмотни. Подозирам, че при родителите им този процент ще е по-голям. Естествено и по този показател сме на последно място в ЕС.

От самото създаване на Третата българска държава, масата от неграмотно селско население отказва да навлезе в модерността, водена от страх, привързаност към традиции, неразбиране, незнание или просто ненавист. В малките градове и селата институциите на новата държава биват възприемани, като чужди, натрапени елементи, целящи да разрушат традиционното общество. Много от тези прояви можем да срещнем и в днешна България. Местната власт в малките населени места принципно е усукана от зависимости и обикновено се подчинява на някой местен олигарх, свързан с престъпни и партийни организации или просто „даващ хляба“, който коли и беси в околността. В най-добрият случай това са няколко олигарси , които по турско народът наричаше чорбаджии. Чорбаджилъка пък не се е променил много от времената на Танзимата. Всеки представител на държавната власт, всеки обикновен българин, който дойде в градчето или селото с намерението да развива някаква дейност се среща задължително с чорбаджията, защото знае, че той ще му свърши работа. Ако няма достъп до него, търси някой приятел, който чрез друг приятел или роднина ще го уреди да се добере до исканото.

Самата дума „уреждам“ е основополагащият камък, на който се гради всичко в България. „Дай да уредиме нещо“ - това е може би най-често употребяваното словосъчетание в икономиката, политиката и бита. Уреждат се конкурси, обществени поръчки, европейски плащания, покупка на евтини държавни земи, концесии, заменки и дори такива прозаични неща, като работа, книжка, диплом, конкурс, читав майстор и т.н.

Въобще обществените отношения в държавата се крепят главно на приятелски и роднински кръгове, както и на нерегламентирани кръгове по интереси, а институциите са само параван, зад който надничат познати и непознати мутри. Корупцията, естествено е неизменната съпътстваща особеност на държавата, защото без нея самата държава няма да знае, как да работи, защото не познава друг начин. Не познава друг начин и голяма част от населението, за това от десетилетия с упорство и инат избира онези политици, които припознава като духовни братя и тайно се надява, че те няма да правят много реформи, че да им развалят мизерния рахатлък.

Всичко това означава, че имаме един проблем, който като тънка червена нишка минава през цялата ни нова история. Проблемът с образованието и по-точно проблемът с липсата на реално образование днес. Защото за повечето българи образованието си остава скрито в дипломата, а не в уменията, знанията и широкият светоглед, което може да донесе на индивида. Тази неграмотност ни прави неконкурентни във всички свери на живота, затваря кръгозора ни, разяжда духа ни, тежи над всички ни, като дамоклев меч. По подобен начин стоят нещата и в редица други предмодерни общества, като афганистанското, пакистанското, та дори и уж по-европеизираните близкоизточни, които гледат с подозрение и неразбиране на всяка проява на модерността. Нещо повече. В огромното си мнозинство, те я мразят. Подобно е положението и из останалите Балкански страни, Русия, Централна Азия, Африка, разбира се не в такива стряскащи крайности както в Афганистан, но все пак достатъчно обезпокоителни.

Властта пък не си дава много зор това да се промени, защото образованите граждани принципно са взискателни към управниците си, а увеличаването на техния брой, ще е заплаха за самото ѝ съществуване. Не си дават много зор и повечето „обикновени“ българи, защото се оказа, че просветеността, образованието и вярата в доброто не са ценности, на които са ги учили невежите им родители.

Може би ще са ни необходими още 140 години за да заприличаме накрая на държава, стояща безусловно в Модерността? Какво пък, в Ориента времето тече с друга скорост, а както всички знаем, „Бързата работа – срам за майстора“.

Юрий Александров
https://gledam.blogspot.bg/

Коментари

  1. Наистина с тия темпове поне още век:)

    ОтговорИзтриване
  2. А не е ли по-добре костенурка на 300 години, отколкото тигър на 15?

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар