Луций Квинкций Цинцинат – древният римлянин вдъхновил поколения държавници

Цинцинат статуя
Когато на 23 декември 1783, след победата във войната за независимост, генерал Джордж Вашингтон подава оставка от поста главнокомандващ, мнозина негови съвременници са учудени, а някои негови привърженици скандализирани. Много от тях си мислели, че генералът ще вземе еднолично властта в новосформиращата се държава и дори се надявали да се обяви за крал, като поради популярността си едва ли е щял да срещне някаква по-сериозна съпротива. И това е нямало да бъде нито първият път в историята, нито последният, когато народни и военни водачи се превръщат в тирани. По-късно, когато отказва да се кандидатира за трети президентски мандат, бащата на американската нация още един път демонстрира, какво трябва да бъде отношението на един честен държавник към властта.

Както повечето от „бащите основатели“, Вашингтон е бил страстен поклонник на античната култура, философия и политическа мисъл и примерът, на когото е подражавал, се е казвал Луций Квинкций Цинцинат, един древен римлянин живял преди 2500 години. Не случайно съвременниците му наричали Вашингтон „съвременен Цицнцинат“.
 
Луций Квинкций Цинцинат е роден в 519 г. пр. Хр., 10 години преди последният римски цар да бъде изгонен от града от недоволните от монархията римляни. Той бил изтъкнат противник на даването на повече права на имигрантите в Рим и техните наследници, наречени плебеи – дума, която едва по-късно ще придобие популярното днес, че и в късната Римска република значение. Синът му Кезо също, като баща си, хич не търпял опитите на плебеите за еманципация и често се посбивал с народните трибуни на Форума, гонел ги оттам заедно със свои съмишленици, за да може да предотврати приемането на предложения от законопроект за даване на повече граждански права на плебеите. За отмъщение, пък и за да го отстрани от пътя с,и един от тях скалъпил обвинение за углавно престъпление срещу него, заради което Кезо можел да се прости с живота си или поне да изгуби гражданството си.
След първото заседание на съда, в което тълпата от плебеи не била никак благосклонна към него, въпреки показанията на редица знатни римляни и на баща му в негова полза, Кезо избягал от Рим, за да избегне най-лошото. Цинцинат трябвало да разпродаде почти цялото си имущество, за да плати глобата пред съда, заради нарушената гаранция и след това се оттеглил в малка ферма отвъд Тибър.. Там той живеел скромно, като изхранвал себе си и семейството си, обработвайки малкото земя, която му останала.

В забележителния си труд „Ab Urbe Condita“ („От основаването на града“) Тит Ливий започва разказа си за Цинцинат така: „Това е полезно да го чуят тези, които уважават в човека единствено богатството и смятат, че честта и доблестта не струват нищо, ако те не носят несметни съкровища.“ Думите на древния историк, естествено, са актуални и днес.
На следващата година Цинцинат бил избран за суфет консул на мястото на убития в едно въстание на роби консул Публий Валерий. Тогава робите успели да завземат Капитолия, а подтикваните от народните трибуни плебеи по средата на бунта отказали да се бият срещу бунтовниците. Накрая, с помощта на съюзници от близкия град Тусколана, бунтът бил смазан, но при нападението Валерий бил убит.

Цинцинат веднага подел кампания в Сената против плебеите и народните трибуни, които не били спрели с опитите си да прокарат своя закон. В множество речи той защитил правото на коренните римляни (патрициите) да управляват своя град. Така трибуните и не могли да узаконят своето предложение за еманципация на пришълците и техните наследници. Това щяло да стане доста по-късно в римската история.

Когато предложили на Цинцинат, да бъде избран за още една година консул, той отказал, защото не смятал, че е редно да бъде избиран за втори път подред, въпреки, че първото му консулство било кратко и по заместване. Така показал на всички скромността си и уважението към традициите, след което се оттеглил в дома си.

След две години, през 458 пр.Хр., големи войски от сабини и екви разорила околностите на Рим. Близо до планината Алгид еквите обкръжили армията на нерешителния консул Луций Минуций, който не му стискало да излезе извън оградата на своя лагер, за да се бие с тях. И макар, че армията на колегата му Гай Навций, която опустошавала в това време земите на сабините, била повикана обратно, ясно било, че тя няма да е никак достатъчна.

Градът бил обзет от паника. „Ужасът и страхът били такива, сякаш неприятелят обсаждал не лагера на консула, а самият град“, пише четири и половина столетия по-късно Ливий. В това смутно време Сенатът решил, че е необходимо, да бъде назначен диктатор и с единодушие избрал за такъв Луций Квинкций Цинцинат.
    Цинцинат оставя плуга си, за да стане диктатор, Juan Antonio Ribera, 1806

Изпратили пратеници за да му съобщят новината отвъд реката. Те го намерили на нивата, докато орял земята си. Посланиците го помолили да си облече тогата и, ако държи на благополучието на Рим и неговото собствено, да изслуша послание на Сената. Притесненият Цинцинат, наредил на жена си да му донесе официалното облекло и едва, когато това станало, бил уведомен, че е избран за диктатор.

По времето на Римската република „диктатор“ бил извънредно длъжностно лице, назначавано от консулите по решение на Сената за срок до 6 месеца. Бил избиран в кризисни моменти, когато се изисквала консолидация на всички обществени сили за преодоляване на дадени вътрешни или външни опасности. Притежавал почти абсолютна власт. На него били подчинени всички държавни структури. До 4-ти век пр.Хр. неговите присъди не подлежали на преразглеждане. С една дума диктаторът бил като цар. Точно поради това римляните избирали диктатор много рядко и с не особено желание, като се има предвид, че по-времето на Цинцинат, още били живи онези, които помнели злодеянията на последния римски цар – Тарквиний Горди.

Когато се появил в Рим, обкръжен от посрещналите го сенатори, родственици и приятели, присъстващите там тълпи от плебеи го гледали накриво, тъй като мислели, че дадената му власт е твърде голяма и се страхували от неговите бъдещи действия спрямо тях. Все пак той бил познат сред всички, като убеден техен противник.

Цинцинат обаче не се помайвал в дрязги с плебеите, а веднага се хванал за работа. Първо спрял съдопроизводството, забранил търговията и преустановил всяка по-голяма частна дейност в целия град. След това наредил всички навършили военна възраст римляни да се явят въоръжени преди залез слънце на Марсово поле, извън стените на тогавашния град, като всеки трябвало да носи със себе си храна за 5 дни и по 12 дървени кола. Заповедта му изпълнили дори плебеите, макар доскорошните неразбирателства между Сената и представляващите ги народни трибуни. С ускорен ход римляните преминали повече от 30 км и около полунощ пристигнали в околностите на планината Алгид, където еквите били обкръжили лагера на консула Минуций. Диктаторът, доколкото можел в тъмнината, огледал вражеският лагер, който обграждал консулския, и заповядал всички римляни от неговата армия да се наредят около лагера на еквите и да построят стена с носените от тях колове. Когато еквите чули звуците от нощния строеж, те се организирали, за да нападнат строителите, обаче скоро се оттеглили за да се бранят от войската на обсадения консул, която излязла от портите на своя лагер, въодушевена от дошлата помощ.

На сутринта оградата била готова, без никой от враговете да попречи на строежа ѝ и Цинцинатовите хора се спуснали в нападение. Прийомът „обсада на обсадителя“ щял да бъде прилаган от римските войски и занапред в историята, повечето пъти успешно. Притиснати между две армии, еквите се предали, молейки за пощада. Цинцинат освободил обикновените войници, но преди това ги накарал да минат под ярем – един древен обичай, който символизирал признаването на властта на победителя. Предводителите на вражеската войска обаче били оковани и закарани в Рим. Опасността за града била преодоляна, а Цинцинат бил удостоен с триумф. 16 дни след като поел диктаторството, той се оттеглил във фермата си отвъд Тибър, макар че до края на мандата му оставали още 5 месеца и половина. Властта не го блазнела. Чакала го още земеделска работа…

След 19 години, през 439 г.пр.Хр., вече доста възрастният Цинцинат бил призован от своите съграждани отново да поеме диктаторството. Причината този път била вътрешна. Докато в Рим царувал глад заради лошата зърнена реколта, богатият плебей с политически амбиции Спурий Мелий започнал да раздава зърно на нуждаещите се. Той устройвал и масови показни продажби на евтини храни и ходел из града винаги заобиколен от тълпа свои привърженици, готови да направят всичко за него. Навред сред средите на плебеите се носело неговото име, а някои даже го предлагали за цар.

Отговарящият по онова време за продоволственото снабдяване на Рим едил, бившият консул, Луций Минуций се усъмнил в мотивите за действията на Мелий и направил собствено разследване. За резултатите от него той уведомил Сената, пред който представил убедителни доказателства, че в дома на Мелий се съхранява огромно количество оръжие, че там се извършват тайни събирания, и че самият Мелий готвел въоръжен бунт за сваляне на законно избраната власт и провъзгласяването му за цар. Плебеят бил подкупил вече народните трибуни, а сред водачите на тълпата били разпределени задълженията и отговорностите на всеки един от тях.

Научили това повечето от сенаторите започнали да обвиняват предишните и настоящи консули за това, че са допуснали зараждането на такъв голям заговор. Въобще голяма паника настанала в Сената, докато накрая единият от консулите предложил да назначат диктатор, който да се справи с положението. За такъв той посочил Цинцинат.

Прехвърлилият 80 години по това време Цинцинат първоначално се противял, обяснявайки, че е прекалено възрастен за такава отговорност и че се притеснява неговата старост да не донесе позор на държавата. Всички сенатори обаче настоявали за неговото назначение, отбелязвайки добродетелите и решителността му, докато накрая Цинцинат бил принуден да се съгласи. Така той станал за втори път диктатор на Римската република.

Въпреки годините си Цинцинат не се помайвал, а веднага назначил Гай Сервилий Ахала за началник на конницата, т.е. неговата дясна ръка. На сутринта диктаторът пристигнал на Форума, охраняван от внушителна стража. Дочули, че в града е назначен диктатор, на Форума се събрали много плебеи и повечето от тях се питали обезпокоени, за какво е нужна цялата тая галимация, предвид че никаква външна опасност не грозяла по това време Рим. И защо, по дяволите, за диктатор е назначен един слабоумен старец?! Хората на Мелий, както и самият той, дори и не подозирали, че силата на старецът-диктатор ще бъде насочена точно срещу тях.

Алхала, началник на конницата показва убития Мелий на Цинцинат, фреска от Beccafumi в Palazzo Pubblico, Сиена.
Без да губи време Цинцинат изпратил Ахала заедно със стража да доведат Мелий пред Сената, за да може той да даде показания и евентуално да свали от себе си обвинението внесено от Минуций. Така била устроена още тогава Римската република – на всеки обвиняем принципно се давала възможност да се оправдае и само, ако неговата вина се докажела публично, той подлежал на наказание. Когато разбрал това обаче, Мелий се възпротивил, осланяйки се на наобиколилите го негови привърженици. Той започнал да крещи, че патрициите искат да го арестуват, за да му отмъстят за неговите благодеяния към плебеите. Той молел тълпата да му помогне. Ахала не загубил присъствие на духа и наредил на стражата да хване Мелий, за да го поведат към Сената. Плебеят обаче, с помощта на неговите хора, се отскубнал и побягнал. Ахала, понеже видял, че плебеят ще избяга, се спуснал след него, настигнал го и с един удар на меча си го убил. После се явил пред Цинцинат и докладвал, че извиканият от него Мелий се възпротивил на диктаторска заповед, като подстрекавал тълпата към размирици, заради което получил това, което заслужава. Диктаторът одобрил стореното от подчиненият му, като заявил, че с опитът си за бягство Мелий сам се уличил в престъплението, в което бил обвинен.

След това Цинцинат наредил да бъде срутена къщата на Мелий, а местността, според някои древни автори, получила названието Еквимелий (Aequimaelium) –това е пространството под Капитолия, недалеч от древният римски затвор, наречен в по-късни времена Мамертинска тъмница. Днес там се намира църквата San Giuseppe dei Falegnami. Така Цинцинат за втори път спасил Римската република.

След всичко това Цинцинат естествено се оттеглил от диктаторската длъжност и се отдал на старческите си занимания, каквито и да били те.

В последващите времена Луций Квинкций Цинцинат се превръща в пример за подражание на поколения древноримски политици и писатели, като едно олицетворение на простичките римски републикански добродетели, които обаче бавно и неотклонно изчезвали през вековете, изтласквани безпардонно от властта на диктатори, принцепси и императори.

След две хилядолетия той отново става еталон за много светли личности на Просвещението, довели чрез слово и действия до края на абсолютизма и феодализма в Стария континент и поставили началото на Модерната епоха, през която европейците и североамериканците си извоюват свободи, невиждани от времената на Античността.

Днес обаче еталонът Цинцинат, като че ли е поизчезнал от светогледа на управляващите класи в Свободният свят, които все повече заприличват на администратори вкопчени във властта, но не и на политици работещи за благото на своите съграждани. Естествено Цинцинат не е образец на подражание и на съвременните диктатори и тирани, чиито поданици в някои страни днес са по-несвободни, отколкото римляните преди 2500 години.

П.П.
- Данните за живота на Цинцинат са доста оскъдни, както поради отдалечеността във времето, така и заради по-късните наслагвания при идеализирането му като образ на честния римлянин. Затова написаното по-горе е смесица между почти достоверни факти и „исторически слухове“.
- Твръдението на Ливий за второ консулство на Цинцинат са оспорвани от доста историци.
- Градовете Синсинати и Синсинат в САЩ, Цинцинато в Италия са кръстени в чест на Цинцинат.


Текстът е част от проекта на Юрий Александров „Цивилизацията” ©
Други публикувани текстове от този проект: 
Цивилизацията. Галерии, имигранти и тоалетни...
Цивилизацията. Галерии, имигранти и тоалетни... (2)
Религията –от толерантност към фанатизъм
Мюсюлманите в Европа днес – една позната история
Залезът на Запада?
Диоген – гражданинът на света, който живееше в делва
Цветовете на Античността или кичът не е от вчера
Как Римският форум се превърна в Говеждо пасище
Как Римският форум се превърна в Говеждо пасище, част 2

Коментари