Между милосърдието и безопасността


Историята с имигрантите не е от вчера. Още Древен Рим е имал проблеми с огромния брой пришълци надошли в него от всички краища на познатия тогава свят, както с и хилядите освободени роби, които никак не искали да се връщат по родните си места, предпочитайки да обитават зловонните и тесни стайчета на порутените римски инсули, отколкото сламените колиби на чист въздух в собствените си провинции и страни. И сигурно са имали ред причини за това, подобни на тези, каквито днес имат милионите имигранти обитаващи Стария континент. Една от тези причини обаче не е съществувала по онова време и тя е, че право на хранителни помощи в Рим имали само мъжете притежаващи гражданство. Така, може би, без да искат, римските управници се пазели от прекалено разрастване на броя на нежеланите пришълци. Стигал им собствения потомствен лумпениат.

Днес в западните страни на Европа пребивават завидно количество имигранти, като пристигащите се увеличават от година на година, заплашвайки да взривят устоите на демократичните и светски общества. Разбира се, една много голяма част от тях са дошли да работят в новите си родини, допринасяйки както за собственото си благосъстояние, така и за това на местните общества.

Една от най-важните причини за това нашествие от „социални” мигранти е, сбъркания социален модел на Европа (започнал масово установяването си след Втората световна война), който освен, че произвежда от години потомствени безработни сред коренното население, прави същото и с една голяма част от имигрантите, които прииждат в Стария континент именно с целта да се възползват от неговите социални „благини”. Така вместо да получи свеж приток от така необходимата й млада работна ръка, застаряваща Европа получава увиснали на шията й прослойка от чужденци, която прибавена към автохтонните готованковци прави една внушителна армия, разчитаща единствено на държавната издръжка.


Държавата пък разчита на работещите граждани (и неграждани) да й набавят средствата за социални разходи, като ги притиска с непрекъснато растящи през годините данъци, достигащи днес безумни размери. Така трудолюбивите и предприемчиви хора, независимо дали кореняци или имигранти, вместо да получават насърчения, биват обирани по най-официален начин, за да може да бъдат поддържани утопичните социални модели, позволяващи завиден стандарт на живот на всеки, който просто реши да не работи. Когато пък парите недостигат (което се превърна в навик през последните десетилетия и за леви и за десни управници), повечето европейски правителства просто взимат заеми. Не за инвестиции или образование, а за покриване на бюджетни дефицити, набъбнали от разходи за социални и какви ли не помощи, както и за непрекъснато растящата администрация, която ги обслужва.

Един от начините да понамалят този поток от непродуктивни, неинтегриращи се пришълци е западноевропейските страни просто да намалят драстично всички видове помощи, които се полагат на бежанци и имигранти и въобще на всички без гражданство. Нещо повече, помощите трябва да бъдат намалени и за онези с гражданство, за да може Европа да си припомни някои позабравени ценности, изгубени по време на бума на социалдемокрацията и плавното олевяване на традиционните десни партии. Нещо подобно прави вече Дания, която от 1 септември намалява помощите за бежанци почти наполовина от досегашната месечна помощ от 1000 евро, като помощта за цяло семейство, независимо от броя на децата в него, няма да надхвърля 1500 евро.

Макар обобщенията винаги да са признак за опростяване на всеки проблем, на всички е ясно, че докато една част от имигрантите работи, то друга част от тях източва бюджета на държавата приемник. Лошото в случая обаче е, че към Запада се отправят все повече хора от втория вид и това днешните европейски политици не могат или не искат да прозрат. Този втори тип имигранти, освен че идват в държавата приемник, за да получават помощи, по презумпция са от този тип, който не иска, та дори и не може да се интегрира в западните общества.

В криминален аспект е вече доказано, че в европейските страни-приемници мигрантите произвеждат повече престъпност отколкото местното население. В Дания 33% от изнасилванията се извършват от имигранти или потомци на имигранти, които представляват 7 % от населението – дошли главно от мюсюлмански страни. Във Финландия 21% от изнасилванията се извършват от мигранти, които са 2.2% от населението. В Швейцария близо 70% от затворниците не са швейцарски граждани, при положение, че „само“ 22% от населението не са граждани на Конфедерацията.

Друг вид мигранти са онези, които наистина търсят убежище, напуснали страните си поради военни конфликти и терор в своите страни. Сирийци и иракчани, бягащи от зверствата на почти всички участващи в конфликта страни. Афганистанци, търсещи безопасност, далеч от убийствения терор на талибаните. Сомалийци, либийци… Хора наистина бежанци! Попаднали в мизерията на лагерите в съседните страни, те търсят път да се махнат от там, за да стигнат до „обетованата земя“, където те и семействата им да живеят освен спокойно, но и охолно. Всеки от тях търси легални и нелегални пътища, за да се добере до Германия и северните страни, където знае, че ще е добре дошъл. Цената, която са готови да платят тези хора, за да се махнат, не се измерва само в парите, които дават на каналджиите. Често те плащат с живота си по пътя към свободната и сигурна земя. Можем само да гадаем, какво са преживели в страните си, щом са готови да рискуват да свършат удавени в морето или задушени в някой каналджийски камион! Моралът и човещината ни задължават да ги приемем в страните си, независимо от всичките съмнения и непоносимост към тяхната култура и бит на някои от нас, които отдавна са забравили, какво е толерантност, съпричастност и милосърдие – все неща, които отличават цивилизования човек от варварина.


Естествено при сега съществуващите механизми Европа едва ли може с прецизност да отсее истинските бежанци от радикалните елементи пресичащи почти свободно границите й. Европейските бюрократи сякаш бяха изненадани от последните вълни от мигранти сякаш те изникнаха изведнъж от нищото, а не са част от един отколешен процес продължаващ вече години. Затова и те подходиха типично бюрократично, като започнаха да правят неуспешни бакалски сметки за преразпределение на потока от хора между държавите членки, вместо да предприемат извънредни мерки. Защото извънредните ситуации изискват и извънредни действия.

Едно такова действие е строенето на стени по най-уязвимите граници на ЕС подложени на имигрантски натиск, за да може да се осъществи реално т. нар. „цедка“, която да улавя нежеланите елементи, застрашаващи демократичната и дори цивилизационна същност на европейските общества. За това добър опит може да се почерпи от САЩ и Израел, които издигайки стени по границите със своите съседи, по никакъв начин не са навредили на демократичната си същност – нещо, в което европейските „лидери“ толкова много се страхуват да не бъдат обвинени. Разтеглената морска граница (където отдавна е слабото място) пък може да бъде охранявана с военни кораби на всички страни и НАТО, на всеки от които да бъде отворен мобилен граничен пункт за осъществяване на граничен контрол и медицински пункт за неотложна помощ. Друга мярка, която може да бъде предприета е осъществяването на дипломатически натиск върху Саудитска арабия и монархиите от Персийския залив, да започнат да приемат бежанци, които поне по език са много по-близо до тях, отколкото до европейците, пък и се намират на ден път от местата на военните действия. В момента броят приети бежанци от тези държави е цифром и словом 0 (нула)! Необходимо е също увеличаване на сегашните символични помощи за страни, като Ливан, където броят на сирийските бежанци вече надхвърля една четвърт от местното население и застрашава стабилността на тази държава. Помощи са необходими и за Турция (с близо 2 000 000 регистрирани бежанци), Йордания (с над 600 000) и Египет (200 000)


И най-важното. Управляващите в Европа трябва един път за винаги да разберат, че настоящата извънредна ситуация, всъщност е началото на една перманентна мигрантска криза, която ще продължи ужасно дълго, просто защото неизбежния стремеж на хората към по-добър живот не може да бъде овладян толкова лесно. Милиарди са онези, които преживяват с по долар-два на ден и те са готови да преплуват морета и да прекосят пустини, за да спасят собствения си живот и този на своите семейства. Къде подгонени от глад, къде от насилие... Опитът от последните десетилетия с Африка, където бяха изсипани милиарди помощи за гладуващото население –парични и хранителни, ни показа, че „рибата“ се раздава милосърдно, но местните, така или иначе не се научиха да я ловят сами. Там съществуват огромни зони където хората се отказват от традиционното земеделие и животновъдство, просто защото знаят, че ще бъдат нахранени помощите от ООН, ЕС, САЩ, Канада или Япония. Промените в климата още повече влошават нещата и допринасят за целия упадък настанал в редица субсахарски страни, където пустинята настъпва бавно и неотменно, затривайки хиляди ферми.


Неконтролируемата раждаемост из целия „развиващ се свят“ допълва ситуацията на фона на застаряващите европейски страни и е лесно да се предвиди, че те ще изпитват остра нужда от имигранти, които да компенсират липсата на работна ръка. Европа обаче трябва да бъде много внимателна, кого приема и да не отблъсква тези, които идват да работят за сметка онези, които идват просто да се ползват от социалните й достижения. Защото и това ще е до време…

Другият критичен район е източната част на ЕС, където се наблюдават редица почти обезлюдени райони, откъдето хората са емигрирали към големите градове и най вече на Запад, където свободно могат да се конкурират на работния пазар. Вече има страни които изпитват остър недостиг не само на лекари, учители, инженери и подготвен административен персонал, но и на неквалифицирана работна ръка, което задушава икономиките им и ги прави неспособни дори да усвояват европейските помощи. А всички знаем от историята, че на пустите земи се настаняват варварите. Типичен пример е станалото през 6-7 век, когато славяните се настаняват на почти обезлюдения Балкански полуостров, тогава територия на Източната Римска империя.

Всичко това вещае лоши дни за Стария континент поне няколко поколения напред. През това време ще е трудно да се опазим и от вътрешните врагове, които днес дефилират по улици и площади с ръце вдигнати за хитлеристки поздрав и разпръскват своята омраза и ксенофобия наоколо. Затова Европа трябва да е подготвен, но решителните мерки могат да бъдат взети само от лидери, а не от бюрократи. Цивилизацията обаче направи от европейците едни нови разглезени римляни от времената на залеза на Рим, където водачите им се създават в оранжерии, нямащи досег с действителността. Затова, когато варварите превзели някога Рим, подобните на тях до последно отказвали да повярват, че това се случва. И било късно естествено. Защото дори римската армия била съставена само от варвари…

Юрий Александров

Коментари

Публикуване на коментар