Ядовитата мишка и Розовият слон. Началото

Звукът накара сърцето ми да подскочи, а очите - да се отворят широко. Обърнах натежала глава и загледах. В стаята един розов слон тичаше като обезумял, гонен от мишка в ядовитов цвят. Шумът идваше от слона, който тръбеше непрекъснато, сякаш гонен от тиранозавър, а тежките му стъпки кънтяха в ушите ми нахално. Как успяваше да не бутне работещия телевизор, всеки път когато го прескачаше бе неизвестно за мен. Когато мишката почти го настигна, той се спаси отгоре на един стол и загледа надолу към гризача с ококорени очи, балансирайки с пълна некадърност... Това обаче не му пречеше да увеличи децибелите и яркостта на тръбенето. Мишката подскачаше непрекъснато сякаш се намираше на батут, но все не й достигаха по няколко милиметра за да се качи горе и да докопа слона. Какво ли щеше да му направи, когато го достигне, се запитах с предусещащо любопитство, след като вече се бях попитал преди това, дали евентуално не сънувам и си отговорих „да, сънувам”. Надигнах се леко от възглавницата, за да виждам по-хубаво. Леглото естествено проскърца.

Изведнъж мишката се извърна по средата на поредния си скок, приземи се и спря с подскоците, като наместо това се загледа в мен. Отвори уста сякаш да каже нещо, но не успя, защото розовият слон се срути с грохот отгоре й, разтърсвайки цялата сграда. Явно първото ми впечатление, че е от някой цирк се оказа невярно. Със сигурност и кракът му не е стъпвал там! Щом докосна пода обаче, той чевръсто се изправи и с един скок се озова до балконската врата, като опря гръб на нея. После започна да гледа уплашено ту мен, ту ядовитата мишка.

Да, явно наистина сънувах. Та коя мишка ще оцелее след като отгоре й падне цял слон?! Тази обаче сега само поизтупваше козината си и гневно гледаше ту слона, ту мен. И аз не знам, защо реших, че гледа гневно, но пък как по друг начин може да гледа една ядовита мишка, освен гневно?

И аз гледах с широко отворени очи. Ту розовия слон, ту ядовитата мишка, като повечето гледах малкото животинче, защото от малък знам, че малките ядовити животинчета са много по-опасни от големите розови животни.

- Какво си мислиш, че правиш тук, господинчо?! – запита мишката с един такъв безподобен тон, който настояваше за моменталически отговор. Не питаше слона, който току що се беше срутил отгоре й с цялата си тежест, а мен, който съвсем кротко си лежах върху собственото си легло. Разбрах го, защото мишите очи гледаха право в мен, а в зениците им се отразяваха огньовете на ада.

- Ми аз... таковата...ааа, аз тук живея – побързах да отговоря аз, като си мислех, дали когато се събудя, ще ми е останал поне грам здрав разум.

Мишката започна да се смее:

- Живееш?! Тук?! Хахахаах… Тук? Тук! Живееш тук ли?! Хаххахаха... Нееее... не може да... хахахах ...бъде – заливаше се от смях ядовитата мишка. – Никой не живее по такива места. Никой!!!

И за миг не ми мина през ума да се поотпусна от кънтящия в стаята смях. Пък и кой ли се отпуска от смеха на ядовити мишки. Отзад розовия слон също стоеше смразен, което доказваше за пореден път, че съм един мъдър човек.

- Ми защо, да не живея тук? Всичко си имам. Удобно е. На хубав етаж... – започнах аз.

- Хубав етаж!!! Хахахаха... Направо хубав етаж. Хехе…Бе ти май си луд? Ако Розовко не беше избягал, нямаше никога да сляза тук на трето подземно ниво на канализацията. Място, където само каналжийте слизат, за да го отпушват. И то, когато е ужасно много наложително. И получават поне три пъти по-голяма заплата от моята. С какво съм заслужила това? Да се завирам в смрадливи дупки...

Докато тя приказваше, розовият слон се промъкваше на пръсти зад нея, за да стигне вратата към хола, откъдето всъщност нямаше накъде да бяга освен към кухнята, банята или заключената блиндирана входна врата. Но както всеки знае, розовите слонове хич не са добри в промъкването на пръсти по дюшеме, също като обикновените сиви слонове, които живеят в телевизора. За това ядовитата мишка успя да го чуе, въпреки че по това време беше заета да залива стаята с ядовития си смях.

- Стой! – кресна тя и се впусна мълниеносно-мръснишки към розовия слон, който пък полетя като дебела и дундеста стрела към хола. Естествено не забрави да започне да тръби, като полудял и отново разклати всички камбани в бедната ми глава.

За моя изненада голямото животно изведнъж зави рязко вдясно и изчезна от полезрението ми. Мишката го последва ядовито. Явно гоненицата щеше да продължи с поредните обиколки. Този път на хола.

Помислих си, дали да не се обърна на другата страна и да продължа да сънувам, този път, някой по-смислен сън, когато изведнъж настана тревожна тишина. Това, естествено ме накара да стана и воден от любопитство, да надникна в хола. От двамата ми гости нямаше и следа. Тоест имаше – едно полупрозрачно сияние, около тръбите на парното, което ми се докарваше като на някакво свръхестествено явление, от което ме побиха тръпки. Врътнах се обратно, свлякох се на леглото и се завих през глава. Обикновено това ми помага, още от времето, когато бях малък.

Не знам, колко време ме е пазело одеялото, но по едно време се ококорих от друг звук. Този път беше лекичко и деликатно покашляне. Ето такова: „кхх-кхх-тишина-тишина-тишина-кхх-кхх-тишина-тишина-тишина-кхх-кхх… Като стихотворна стъпка.

Отвих си главата, обърнах се и видях изправен до леглото полицай. Той нямаше униформата на нашите полицаи, но беше пределно ясно, че е такъв. Ако видите човек с шапка и значки по униформата си, който ви гледа с умен и питащ поглед и леко се подкашлюва над леглото ви в 4 часа през нощта, то той или полицай или масов убиец. В случая не беше убиец, защото държеше в ръцете си тефтер и химикалка.

- Добър вечер, господине – поздрави учтиво той и аз съвсем отмахнах варианта с масовия убиец. – Бихте ли ми казали, дали не сте мяркали наоколо един розов слон?

- Да – отговорих рязко, щото взе да ми писва от тия гости, които бяха обърнали дома ми на улица. – Разбира се, че видях розов слон. Вие как си мислите, какво по-нормално от това да видиш в спалнята си розов слон преследван от ядовита мишка…

- Оооо! Значи тя го е намерила пак преди нас! Благодаря ви и се извинявам за безпокойството, но все пак, след като сте се разположил на трето подземно ниво на обществената канализация, не очаквайте от служителите на реда да спазват вашето лично пространство. Лека нощ.

- Лека нощ и на вас – отговорих облекчено и с надежда аз.

Полицаят се врътна, влезе в хола и се отправи надясно към тръбите, а аз вече се чудех дали да стана, да обърна едно топло мляко на екс или пък пак да се пробвам да поспя без сънища. След секунда-пет обаче главата на полицая се появи, надничайки от дясната рамка на вратата.

- Ъъъъъ... Длъжен съм да ви предупредя, че в най-скоро време при вас ще дойде служител, за уточняване на адресната ви регистрация. Нали разбирате…

-Знам, знам! –отговорих му. –Нали се намирам на трето подземно ниво на канализацията… Естествено, че ще дойде… Да заповяда.

Полицаят си тръгна, а аз изтичах до кухнята, където обърнах 3 големи топли млека на екс, върнах се в леглото и заспах, като къпан.

Сутринта протече, както почти всяка сутрин на почти всеки работещ мъж по Земята –прозяване, мръщене, кафе, акане, къпане, бръснене, обличане, нахлузване на приятно кисела физиономия и накрая бързо излизане. Като че ли всичко си влизаше постепенно в доброто старо русло, което не носи никакви изненади.

Долу, на входната врата, срещнах съседа от апартамента под мен, който притеснено ме попита:
- Абе, комши, каква беше снощи тая тупурдия у вас? Сякаш слон препускаше отгоре!

Така започна всичко…

Юрий Александров
http://gledam.blogspot.bg/
 

Коментари

  1. След като прочетох онова за колоездачите, това ме довърши :):):) Хуморът ти е безподобен.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар