Гестаповки в театъра


На Гардероба една намръщена лелка надига изненадващо гневен глас над струпалите се пред нея хора :
- Ма минавайте натам, какво стоите тук! Има свободни колежки в другия край. Не виждате ли?! Как може така?!
Някои изчезват нататък, като опарени от коприва. Ние стреснато я поглеждаме и чинно изчакваме реда си. Когато й подавам якето, тя троснато ми заявява.
- Не виждам лентичка за закачане! Ето, виждате ли, няма! Не може да се закачи!
- Ми метнете го направо върху закачалката, няма проблем –отговарям й любезно аз.
- Не може да се закачат така, падат без лентички за закачане! –продължава назидателно тя, впила в мен вкаменяващ поглед, карайки ме безкрайно да съжалявам, че когато съм купувал якето, не съм погледнал, дали то има такъв важен аксесоар, като лентичка за закачане. Така де, как въобще мога да имам наглостта да й подавам яке БЕЗ лентичка за закачане?! И то в този толкова важен за българската култура Гардероб.

В това време Петя поставя своето яке на плота и онази, с питбулска злост се мята върху него, забравила за моето. Оглежда го внимателно, след което я стрелка с погледа си на горгоната Медуза и запитва със скърцащ глас:
- И това ли няма лентичка за закачане?!!!
Ние за миг се вкаменяване- след което Петя с успокояващ глас й отвръща:
- Има, има…
Слава Богу, отдъхвам си аз. Поне едното яке покрива изискванията.
- Как ще има, като няма –граква горгоната и продължава да рови, като същевременно продължава разпита. – Къде е? Не я виждам! Къде? Къде?
- Маааалко по-надолу. Точно...
Накрая лентичката за закачане е намерена и лелката бавно и тъжно поема към закачалките отзад. В миг обаче рязко се обръща, взима и моето яке от плота и покровителствено ми заявява:
- Добре че вашето има качулка. Ще го закача на нея. Иначе не знам, какво щяхме да ви правим...
Виж ти, добре че е тази добра женица, тази светица, това олицетворение на любовта и компромиса, че да мога да вляза вътре. По другите гардероби из София явно не са си вършели добре работата, като са ми приемали от раз същото яке БЕЗ лентичка за закачане. Непрофесионалисти някакви ще да са били…

С благодарност поемам номерчето от ръцете на тази Майка Тереза и се отправяме към вратите. Там ми се налага да изчакам Петя за няколко минути. Докато небрежно си стоя, покрай мен минава една разпоредителка с папка в ръка и тъкмо да ме отмине, се заковава изведнъж на място и рязко се извръща към мен, гледайки ме с един такъв строг поглед. Аз, и рязкото обръщане, и погледът вече съм ги виждал преди броени минути и вътрешната ми аларма надава вой. Въпреки, че съм вцепенен, се опитвам да си придам небрежен вид, разсейвайки се със орнаментите по тавана.
- Не можете да влезете с тази раница вътре. Трябва да я оставите на гардероб.
Поглеждам я небрежно с невинен, питащ поглед.
- На вас говоря –продължава тя. - Внасянето на раници е забранено. Трябва да я оставите на Гардероба.
ГАРДЕРОБА!? О, не! Само не отново Гардероба! Пред опасността да се върна обратно там, ме полазват тръпки и решавам този път да дам отпор.
- Това не е раница – заявявам й категорично аз. – Нещо сте се объркала.
- Много добре виждам, че това е раница! Вие на сляпа ли ме правите?!
Усещам надигащи се метални нотки в гласа й и знам, че това хич не е на добро. Една жена почне ли да ти говори така, значи е време да вдигаш белия флаг. Но вече се бях хванал на хорото и знаех, че в името на свободата ще трябва да го доиграя. Затова продължих:
- Това е модел дамска чанта, не виждате ли? Дамска чанта във формата на раница. Последен модел. На големина е колкото средна дамска чанта. Дамски чанти нали може да се вкарват вътре?
- Дамски чанти може, но за раниците има заповед на директора. Оставят се задължително на гардероба. Аз добре виждам, че това е раница.
- Но вътре са ми парите, документите, компютъра и куп важни неща. Не мога да ги оставя на гардероба. А и това си е направо дискриминация по полов признак. Жените могат да си вкарват личния багаж, а мъжете не!
- Това не ме интересува! Има заповед на директора и точка. Не може да нарушавате правилника за вътрешния ред! Не може всеки да си внася, каквото иска.
Тъкмо очаквах вече да започне да крещи „Хайл Хитлер” с вдигната ръка, когато Петя дойде и ние спокойно минахме покрай нея, влизайки вътре. Нацистката гневно изгледа петината дамска чанта, която е около 2,5 пъти по-голяма от моята раничка и отиде да съблюдава правилника за вътрешния ред на друго място.
- Много ли ме чака? –попита Петя, когато вече седнахме на местата си открая. – Да не ти беше скучно?
- А, не -отвърнах й небрежно аз. - Тук не може да скучаеш, с всичките тия...барокови елементи по тавана. Мога да ги разглеждам цяла вечер.
Бяхме в салона, въпреки заложените по входовете капани под формата на възмутени горгони и строги нацистки.

Както във всеки театър, предварително, диктор учтиво помоли всички ни да изключим мобилните си телефони. Лампите все още не бяха угасени и ние тъкмо чинно изпълнявахме молбата, за да можем да се насладим на пиесата, когато един учителски глас над нас строго произнесе:
- Айде вече да изключим джиесемите, а...? 
Обърнах се и видях намръщена жена в ранна менопауза, с папка в ръка, която ни гледаше с една такава възмутеност сякаш извираща от дъното на душата й.
- И таблета! И таблета! –нареди ми отривисто тя.
Естествено, че и таблета, си помислих. Да не съм дошъл тук да чета, да сърфирам из мрежата... или да гледам кисели физиономии. Добре че пиесата започваше...


П.П. Не, това не се случи в някой провинциален театър преди 30 години, а на 1-ви март, 2014 г. в Народния театър „Иван Вазов”, където разпоредителките явно още живеят някъде в 80-те години на 20 век и понятието „любезност” е някаква непонятна патагонска дума за тях. С такова неприятно отношение до сега не се бях сблъсквал по другите софийски театри, където обикновено разпоредителите са учтиви и ненатрапчиви.

Но все пак благодаря на Ръководството на театъра за предоставената уникална възможност да се върна отново в онези не толкова далечни времена, когато сервитьорите в България бяха винаги намръщени, продавачките отегчени, а разпоредителите сякаш избрани след конкурс сред есесовците от „Освиенцим”. Благодаря и за цялото нелюбезно отношение на служителките на Народния театър, което изигра ролята на своего рода идеално пасващ пролог за комедията „Тестостерон”, която гледахме там. Въпреки дебелашкия на моменти хумор, ние с Петя се смяхме от сърце и на „пролога“ и на същинската пиеса.

По-късно разбрах, че Петя, докато търсела тоалетната, без да иска влязла в тази за инвалиди, понеже по принцип си е зле с ориентирането момичето. Вътре били още две здрави и прави жени и когато тя разбрала, каква е тоалетната, се спряла на вратата и тръгнала да се връща. Зад нея обаче в миг се появила една гестаповка от театъра и със стойка във формата на буква „Ф“ заплашително запитала:
- Колко хора си мислите, че може да влизате тук?

Коментари

  1. Смях се от сърце :) :) :) Това направо може да се адаптира за пиеса.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар