Залезът на България - втора част

Продължавам с нахвърлянето на причините, които ще доведат до изчезването на България такава, каквато е днес. В първата част стана дума за демографския срив и непоносимостта към образованието. Днес ще пиша за моралната безпътица и постепенното стопяване на активните граждани.

3. Ценностен срив

Това, като че ли се подминава с пренебрежение от почти всички местни анализатори, които трудно излизат от наложените стереотипи, според които икономиката и цифрите са пътеводните светлини на целия държавен живот. В основата на едно общество, обаче, стои ценностната система на по-голямата част от неговите членове, които са градивният материал за съзидание на всичко в една държава – от икономиката до политическата система, от околната среда до инфраструктурата, от образованието до благотворителността.

Красивата приказка за толерантността и гостоприемството на българския народ се провали с гръм и трясък, когато в България започнаха да прииждат бежанци, подгонени от гражданската война в Сирия. Какво говоря?! Митът за толерантния българин се провали още преди 100 години, когато Православната ни Църква, подпомагана от македонски четници взе насилствено да похристиянчва помаците, къде чрез убеждения, къде чрез кютек, а други се заеха да гонят гърците от Черноморието. Днес средният българин явно не успя да преглътне факта, че тези, които бягат от бомбите и химическите атаки, са толкова различни от нас, с друг бит, култура, религия и семейни ценности. Това, като че ли спомогна някак за приравняването на бежанците с терористи, престъпници и получовеци, което пък доведе до появата на масова вълна от възмущение за това, че храним и подслоняваме тия хора с пари, които иначе можем да дадем на нуждаещи се българи. Мнозина от нас дори не си дадоха труд да направят умственото упражнение за откриването на разликата между незаконни имигранти и бежанци. Според едно скорошно социологическо изследване 62% от българите заявяват, че не искат бежанци в страната си. Неколцината достойни граждани, които помагат на тия окаяни хора, едва ли могат да умият срама от челото на цял един народ.

Още един пример за типичния провинциален манталитет и подозрителност към чужденците е пълното неодобрение сред повечето ни сънародници за продажбата на земеделска земя на чужденци, нещо което автоматично вкарва страната в глухата провинция на глобалния свят, откъдето всъщност никога не е излизала. Нещо, което ни показаха и хилядите западноевропейци, дошли да живеят из българските села с надеждата, че ще намерят спокоен живот и които само след няколко години напуснаха страната, след като бяха подложени на измами, кражби и откровен тормоз от цигани, че и от българи.

Българинът не намери сили да се разправи с комунистическите гаулайтери и въобще с машите на тоталитарния режим още в началото на промените. Това не се случи, разбира се, поради липсата морален компас, който да му помогне да разпознае злото в основните му форми. Затова днес от телевизори, вестници и интернет надничат нахално бивши партийни ръководители, служители и агенти на репресивните комунистически служби, вече в новите си роли на банкери, медийни магнати, бизнесмени, и налагат странния си морал, чрез който да оневинят престъпленията, които са вършели някога и да измият гузните си съвести, ако въобще знаят, какво е туй съвест. Пригласят им бившите мутри, преродени бизнесмени и предприемачи. И най-тревожното е, че всички те успяват да убедят средният българин в правотата си. 

Чалга културата вече шества победоносно из всички български градове и села, помитайки и последните отчаяни пориви на съпротива на европейската градска цивилизация. Притеснителното в това явление не са толкова ориенталските мелодии, безумни текстове и крещящ кич, колкото светогледа, морала, ценностната система, които то налага сред българите поколения наред. Преклонението пред формата за сметка на съдържанието, възхищението от всички прояви на показен лукс, власт и сила, издигането в култ на посредствеността и пошлостта, възприемането на всеки човек, изкарващ честно хляба си или вършещ добро, като глупак и лузър. Всичко това докара много от днешните деца че и възрастни, да имат за идеали за подражание някой балкански див мачо или безмозъчна силиконка. Така пълната ориентализация на страната е само въпрос на време, въпреки, че вече може да бъде наблюдавана в редица аспекти на обществения и културен живот.

Готовността, с която хората плащат на телефонните измамници за да могат да отърват някой свой близък посредством подкуп за полицай, лекар или друго длъжностно лице или пък плащат на катаджия да си затвори очите за извършено нарушение са само показателни примери, че корупцията в страната е дълбоко вкоренена и често смятана за единствения изход от всяка трудна ситуация. Липсата на всякаква нетърпимост към нея се обуславя и от факта, че почти всеки е готов да даде подкуп с желание, за да може да му се „уреди” нещо от държавната и общинска администрация. В дъното на цялата тази корупциада е и безпорният факт, че голяма част от населението предпочита да нарушава правилата и да си плаща за това, отколкото да следва повелите на закона. 

За упадъкът на елементарни човешки ценности говори и фактът, че почти всеки таксиджия, келнер, майстор, лафкаджия, „бизнесмен” в тази окаяна страна е готов да ви измами или излъже, гледайки на вас не като на клиент, а като на потенциална жертва. Какво говоря?! Като потенциална жертва ви гледат от трибуната на народното събрание до най-затънтената кметска канцелария. Не случайно редица западни фирми са изключително внимателни при контактите си с българския бизнес и държавната и местна администрация и голяма част от тях вече се оттеглиха от България, не само заради шестващата световна криза.

Най-тревожният факт обаче си остава, че повечето българи така и не се научиха да ценят достойните и честни свои съграждани. Голяма част от населението продължава да гледа на такива люде с онзи жив и до днес селяшки манталитет от времената на Алеко, който го кара да ги възприема като сбъркани, чалнати, ненормални... За това в последните години българският народ не успя да излъчи от своите среди достойни личности, които да го управляват, честно и почтено. С малки изключения, които само затвърждават позорното правило... Затова и днес редица българи емигрират, не поради бедност и недоимък, а поради невъзможност да живеят в едно все по-деморализиращо се провинциално общество, където правилата не се спазват от върха до дъното на обществената пирамида.

В съгласие с модерните времена все повече ще намаляват хората, които изповядват някаква религия и в това нямаше да има нищо лошо, ако у българина съществуваха убедени морални устои, които да компенсират някак насажданата през вековете религиозна етика. Голяма част от тези устои и тази етика бяха прекъснати през половинвековното комунистическо управление, което успя да минимализира религиозните прояви, но не успя да ги замести с някакъв вид действен морален компас. Така, когато работниците от завода изнасяха под престилките си част от произведеното вътре, а селяните обираха градините на ТКЗС-то, за да си сварят ракия, никой не възприемаше това, като кражба, а по-скоро като естествено право. От такива хора не може да се очаква да възпитават децата и внуците си дори на някакъв елементарен морал.

4. Отстъплението на гражданите.

На пръв поглед 2013-а е годината, в която гражданското общество в България наистина се роди. Спонтанно организираните протести срещу правителството на Орешарски показаха, че в страната са останали все още хора, които се интересуват от начина, по който се управлява държавата и са способни да предявяват своите искания към властта особено, когато тази власт започне да прекрачва моралните норми. Във всяка държава обикновено подобни хора са цвета на нацията, способни да водят мълчаливото множество през обратите на историята. Оказа се обаче, че в България те са пренебрежително малцинство, главно съсредоточено в София и отдавна минало своя санитарен минимум откъм брой, под който става все по-трудно да осъществява някакво влияние. Така се получи, че в България тези, които искат морал, а не храна от властта са капка сред морето на онези, които искат храна от държавата и не се интересуват от нейния морал. По този начин средният българският гласоподавател ще се радва на всяка подхвърлена милостиня от държавата, ставайки все по-зависим от нея и ще се превръща в пръв съюзник на управляващата олигархия на централно и местно ниво, радвайки се на трохите, които му подхвърлят.

Лумпенизацията на все по-големи групи население пък е пряко следствие от ширещата се бедност, липсата на образование и остатъците от все още недоумъртвеното патриархално-клиентелистко общество, както и все по-ширещата се… лумпенизация. Типична проява на това явление е фактът, че все по голяма част от българските граждани са готови да продават гласа си при провеждането на местни, национални и европейски избори просто поради незаинтересованост от съдбата на едно общество, с което те отдавна не се идентифицират. Това ще води до все по-манипулирани избори и така все повече групи граждани ще остават непредставени в Законодателния орган на страната, най-вече все по-малобройната интелигенция. Причината за това ще е манталитета на недозрелия среден български избирател, който няма да е способен чисто интелектуално да направи дори най-малко лошия избор за бъдещето на страната си. Наченки за това могат да се наблюдават и днес. Факт е, че при последните парламентарни избори нито една истински дясна партия не намери място в парламента. Така все по-нарастващия откъм брой среден български лумпен, уповаващ се на демагогията и популизма на почти всички партийни шайки, ще има все по-засилваща се тежест върху решенията определящи пътя на държавата. А това ще докара страната до една перманентна катастрофа, подобна на тези в редица латиноамерикански и африкански държави днес, от която излизането е мисия почти невъзможна.

Една европейска тенденция, която не подминава и България е все по-използвания език на популизма сред т. нар. десни партии, които все повече се отдалечават от трезвия си светоглед и като говорене и идеи, заприличват все повече на опонентите си отляво. Така освен заради малкия си брой, хората с десни възгледи ще бъдат лишени и от реален политически избор. Поради естествено използвания от тях популистки език пък, все по-голяма тежест в политическия живот ще придобиват националистически партии с тоталитарни уклони, тенденция чиито прояви можем да видим и днес.

Друг притеснителен аспект е все по-намаляващата свобода на словото във печатните издания и телевизиите, чиито собственици активно ги използват за налагането на своя псевдоморал на фона на острото противопоставяне между граждани и произлизащата от мафията олигархия. Обезпокоителен е и фактът, че огромна част от медиите в страната се концентрира в ръцете на мафиотско-икономически кръгове, които войнствено манипулират общественото мнение от страниците на своите вестници и телевизионни предавания, за да могат да запазят икономическите си и политически придобивки. Журналистите работещи там по същество са продали своите съвести за да станат рупори в съмнителни ръце. Според световния индекс за свобода на пресата на „Репортери без граници” от 2013 г. България е на 87 място, като за периода от 2002-а (когато е била 38-ма) до днес се е сринала с цели 49 места. Пред нас са държави, като Мозамбик, Папуа Нова Гвинея и Хаити. Този факт ще бъде една от основните причини за все по-изчезващите българите с активна гражданска позиция, независимо от техните политически възгледи и нарастването на лумпенизираното население. А такава страна не я чака нищо добро.

© Юрий Александров

Към третата част