Христо Стоичков –един студентски идеал


Студентите би трябвало да са цветът на една нация. Бъдещият елит, който ще е моторът на обществото и на държавата в съвсем близкото ни бъдеще. Те би трябвало да са съвестта на нацията, хората, които винаги са в предните редици на търсещите справедливост. Навсякъде по света те са тези, които повеждат съпротивата против всяка тиранична и корумпирана власт. Така беше и в България през 1990-та и през 1997-ма. Така обаче не е днес, когато по улиците протестираха главно хора на средна възраст налегнати от грижи за насъщния, а не за свободата и правата си.

След почти едномесечни протести почти без тях, студентите обаче явно се събудиха и в сряда при езерото Ариана, представители на различни университети проведоха среща, на която поискаха участие във властта. Това според тях щяло да стане, като те станели ядрото на едно обединение с протестиращите. За свой водач те поискаха да изберат политически необвързан известен българин и се спряха на ... Христо Стоичков. Не, не греша. Студентите не избраха някой творец, не избраха човек на духа и словото. Не избраха някой достоен за подражание съгражданин. Те избраха Стоичков, човекът който преди години плачеше по погребенията на приятелите си мафиоти -същите ония мутри, от които бяха пропищели българските граждани, включително и родителите на днешните студенти. Те дори потвърдиха избора си в събота  на едно събрание в зала „Арена Армеец“ , наема за която бе заплатил бившия футболист.


Същият този Стоичков, който днес е облян от мощните струи на студентската обич, бе в средата на 90-те години лице на мафиотската групировка ВИС заедно с редица други спортисти, някои от които днес са по върховете на спортните ръководства. Дори нахално караше джипа си из центъра на София със синя лампа на предното стъкло в противоречие на всякакви правилници и закони. Бившият футболист с докторска титла е известен и с провинциалната си обидчивост и буен нрав. Всяко негово интервю предизвиква смях сред публиката, но не заради находчивите му шеги, а заради патологичната простотия изскачаща от устата му с всяка негова дума.

Студентите пропуснаха и факта, че Христо Стоичков въобще не е политически неутрален. Много пъти в последните години той не пропускаше да декларира симпатиите си към ГЕРБ и конкретно към Бойко Борисов, съгласно. На последните президентски избори той безрезервно подкрепи кандидата на Борисов за Президент –Росен Плевнелиев. Студентите сякаш обхванати от амнезия не помнят думите на бившия футболист в едно негово писмо, разпратено до медиите преди година и половина: „Аз, Христо Стоичков, заставам с името и целия си авторитет зад Росен Плевнелиев и новото бъдеще на България". Изречението обаче, което може да потресе всеки и което е симптоматично за светогледа на мнозина управляващи и управлявани е:
„...Само че в България вече има мъжкари като мен, Плевнелиев и Борисов, които сме готови да стигнем до край!”

И макар, че за Борисов и Стоичков можем да кажем, че са някакви мъжкари, макар и типичните балканско-ориенталско мъжкари, от които очакваш, аха и да започнат да се тупат в гърдите викайки „булгар, булгар“, то Плевнелиев едва ли може да бъде вместен в това определение, от каквато и географска точка да го погледнеш. С изключение, ако гледате от хълмовете на Сан Франциско, може би… Но това е тема на друг, съвсем различен разговор.

Ядното в цялата тази случка е, че онези, които избраха Стоичков за лидер, не са някой провинциален футболен отбор, нито някои подивели от благоговение фенове на ритнитопковците, а са онези хора, на които ще оставим България след нас. Ядното е и че човекът, приятел на мафиотите се оказа в първите редици на онези, които искат да освободят България от властта на същите тези мафиоти. Не чух нито един от журналистите обградили Стоичков да му зададе съвсем резонния въпро, как се връзва приятелството му с вече мъртвите босове на ВИС Васил и Георги Илиеви и другаруването му със съмнителни олигарси днес с почетното му лидерство в една организация, която претендира да е символ на чистотата и честността в политиката. Подобен въпрос едва ли някога и ще му бъде зададен.

Показателното за манталитета на световноизвестния българин бе и безкрайното повтаряне от негова страна, и в сряда и в събота, на заклинанието, да не се цапало името му. Той едва ли си дава сметка обаче, че никой друг не може да изцапа името на човек така, както самият сам той.

Коментари

  1. Тоя тарикат сам си прави организация!!!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар