Чалга, балове и азбука

На 24 май столицата ни бе огласена от дивите звуци на хард чалга носеща се над иначе празнуващия деня на азбуката ни град. Не, ориенталската музика не беше пускана в чест на Светите братя. И слава Богу! Тя обаче неизменно съпътстваше празника на онези тинейджъри, които вчера завършваха един важен етап от своето индивидуално развитие – абитуриентите.

Много нормални граждани останаха потресени от бесните кючеци и маанета, с които бъдещите надежди на нацията прекрачваха прага на утрешния си ден. Паркингът пред супермаркет „Лидъл” до Захарна фабрика отдалеч приличаше на най-обикновена циганска сватба. С неизбежния думкащ оркестър, с множество тела клатещи се в такт с бесните ритми, с крещящите цветове на заливащия цялата околност кич. Чак отблизо човек можеше да види, че това не са буйстващи „роми”, а чисти българчета, които изпаднали в безпаметен делириум, друсаха кръшни снаги, като бетер цигански кючекини и средностатистически жители на „Факултето”. Успокояващото беше, че отстрани имаше едно отчайващо малцинство от млади хора, някои от които се кръстеха, не вярвайки на очите си.

Подобна беше ситуацията и пред няколко софийски училища, където абитуриентите по нищо не отстъпваха на горните, дори напротив.

Разбира се не бива да забравяме, че всички сме били млади и сме правели куп глупости и простотии в онези години, дълго преди и след последния си ден в средното училище. И по-скоро трябва нещо да ти хлопа дъската, ако на абитуриентския си бал не викаш, не крещиш, не танцуваш, не пиеш, не показваш на света, че вече си голям. Да започнеш обаче да мязаш на тъмен балкански субект, евтина проститутка или изпаднал селяк едва ли е признак за наличието и на капка самоуважение у теб.

Последните абитуриентски балове са само върха на айсберга от простотия, отдавна заплашващ да катурне платноходката на крехката българска народопсихология. Те са израз на постепенната промяна в манталитета на цял един народ, започнала още преди повече от 65 години, когато със сила беше прекъснато неговото естествено развитие. За съжаление тази промяна, не е в полза роду. Нея всеки ден можем да срещнем днес по улици, училища, медии, та дори и блогове. Нея можем да видим в съвременния български „елит” - интелектуален, политически и стопански. Тя изплува в мечтите на новото поколение, чиито кумири са фолкпевици, мутри и изпедерастени шоумени. Тя изскачаше още в онези далечни години, когато майките казваха на децата си „учи мама, за да не работиш”, а бащите им дупеха на касетофона Цеца Величкович и Весна Змиянац.

Жалкото е, че тази промяна не касае само манталитета на българина, а и неговото интелектуално ниво. Типичен пример за това е една анкета, в която питаха граждани, за какво трябва да благодарим на св. св. Кирил и Методий. Повечето от отговорилите заявяваха, че трябва да сме им признателни за езика, на който говорим, бъркайки азбуката със словото. Да не говорим, че на въпроса: „кой е създал българската азбука”, масовият отговор беше „Кирил и Методий”!?

Такова потвърждение можем да срещнем и при тазгодишните чествания на 24 май, когато фетишизирането на азбуката и делото на двамата византийци продължи да следва отколешните традиции, започнали още от т. нар. Възраждане. Защото издигайки в култ кирилицата, ние често забравяме, че тя е само формата. А съдържанието е Словото. Словото, което е израз на духа на една нация, независимо на каква азбука е написано.