3 март –дразнещи мисли

Един от симптомите на шизофренията, обхванала почти целият ни народ от повече от столетие насам, намира своят естествен израз при ежегодното честване на поредният „3 март”. Особено, откакто тази дата бе обявена за Национален празник след 89-та.

И това е съвсем естествено за една нация търсеща непрекъснато себе си под всякакви нелепи напоследък форми! Вместо да е символ за обединението, както при всеки уверен в себе си народ, националният ни празник  обикновено става повод за сблъсък между т. нар. „русофили” и „русофоби”.

Едните превъзнасящи до болка ролята на Руската империя в нашето Освобождение, другите  неистово отричащи нейната добронамереност и обвиняващи я в имперски интереси.


Нашият жален симптом „3 март” идва от факта, че не сме се освободили сами от Османско владичество, както нашите съседи. И гръцкото и сръбските въстания са повод за национална гордост в националните им митологии.  И макар естествено раздути и хиперболизирани, тези минали въстания в ден днешен са  причина за един психологически народностен комфорт, даващ на тези нации едно съвсем реално, макар и измислено самочувствие. Те обаче са осъществени с едно масово участие на населението в битката против чуждия владетел, когато десетки хиляди хора въстават срещу превъзхождащия ги отоманец.
По време на Априлското въстание обаче, въстават едва 2-3000 души, и то само в няколко района на българските земи, което никак не е причина за гордост.

Ако пък се върнем 600 години назад, ще видим, че и сърбите имат своето Косово поле и гърците имат своя трагичен Константинопол. Феноменът на „загубилия с оръжие в ръце”... Тяхната загуба те обаче я превръщат в национален героизъм, който ги сполетява и до ден днешен под формата на ужасен балкански национализъм.

Ние българите, когато османлиите уверено настъпват през Балканите през 14 век, този феномен го нямаме. Нямаме епичната съпротива, в която да сме дали свидни жертви, нямаме  героите, които са се противопоставили масово на османското нашествие. Дори синът на Иван Шишман, престолонаследникът на българския трон, приема ислямската вяра и отива в Анадола, като местен владетел. Последван от почти всички български аристократи тук. Оттам може би иде и генетичната ненавист на средния българин, към всички негови водачи. Пък сърбите успяват от една загубена битка да изградят национална митология немислима в нормалния свят.

Всъщност, когато Османците  стъпват на Балканите, много исторически извори ни казват, че обикновеното население ги е приемало по-добре, отколкото своите дотогавашни християнски владетели, поради простата причина, че данъците, които неверниците налагали, са били по-малки от тези, които те трябвало да изплащат на християнските си господари. А тогава на селяците хич не им е дремело, кой ще ги управлява... Стига да им прибира по-малки данъци...

Все пак, честит 3 март! Това е датата, на която възродихме отново Българската държава на Аспарух, Симеон и Калоян и показахме на себе си, че сме устискали да се запазим, като народ, пред вратите на Константинопол -столицата на две световни велики империи. Няма друг такъв народ...