- Напротив един бар е най-удачното място, където можеш да продадеш нещо дребно. Особено, след като говориш и с правилния човек –смигнах му аз. – Ще поразпитам тук там, ако решиш. Мога и да ти услужа с някой лев, ако имаш нужда. За какво са приятелите иначе...
- Благодаря, но не ме разбра! – прекъсна ме той и като се наведе към мен, заговори малко по тихо. - Този часовник струва около 100 000 евро. Не ме гледай така ококорено! Държа го в банков трезор, но днес го взех от там. След два часа имам среща при нотариус, където трябва да го продам на фирмата производител... Но ти продължаваш да ме гледаш ококорено!
- Ами, като те слушам, какви ги плещиш...
- Ето, виж! – той извади малка пластмасова кутийка от джоба си и я отвори. Вътре под стъклено похлупаче стоеше лъскав джобен часовник. И макар, че личеше, че е стар, бе в идеален вид – почти като нов. – Предава се от поколение на поколение в нашето семейство. Прапрадядо ми го е купил от Швейцария в края на 19 век. Истински е. Имам професионална експертиза... Ако го продам ще си реша много проблеми, но най вече жилищния. Сега с жена ми и двете ми деца живеем под наем в малък двустаен и напоследък взе съвсем да ни отеснява. С растежа на децата пък съвсем.
- Какво се чудиш тогава, продавай го и заживей по-добре!
- Въпросът е, че сърце не ми дава. Някак си ми е скъп! Сякаш е частица от татко и дядо, които помня. Частица от моите деди. Сякаш всички те живеят вътре в него... Всеки от двамата го е получил от своя баща и са го предавали нататък през поколенията. И накрая аз...
- Страх те е, че ако бяха живи нямаше да получиш тяхното одобрение ли?
- Да, знам, че нямаше да одобрят постъпката ми...
- Стой малко! Чуй това...
Живял нявга в Тибет един беден селянин, който обичал Буда с цялото си сърце и цялата си душа. Той притежавал голяма дървена статуя на Учителя, истински шедьовър на изкуството. Това било най-голямото му съкровище. Всеки ден той палел благоуханни аромати пред нея и медитирал за да може някой хубав ден да стигне до така мечтаната Нирвана, следвайки Пътя на Учителя. Веднъж, през една студена тибетска нощ, човекът треперел от студ в сламената си колиба. Навън снежни виелици засипвали всичко наред, а студът бил такъв, както само по ония места може да е. Селянинът помислил, че е дошъл сетния му час. Нямал дърва за да запали малкото огнище и да се стопли поне малко. По едно време, когато постепенно се отпускал в прегръдките на бялата смърт му се явил Буда и му казал:
- Изгори мен! Ще се стоплиш и ще оживееш!
Човекът много се изплашил и се разбудил за миг. Това видение не можело да е друго, освен демон.
- Какво ми казваш? Да изгоря статуята на Учителя? Никога! За нищо на света не бих извършил такова лошо дело. По-скоро ще умра!
Тогава Буда се усмихнал и казал:
- Ако Виждаш мен в това парче дърво, значи нищо не си разбрал от хилядите часове отдаване. Аз съм в теб, не в статуята. Аз не съм парче дърво и ти го знаеш. Изгори статуята, за да живееш
Човекът наистина разбрал, че с него говори Буда, взел брадвата и започнал да цепи дървото. И след това оживял.
- Добре де! Ще го продам! Но ако някой ден започна да съжалявам, виновния ще си ти - рече ми той и се засмя кисело.
- Разбира се. Виновник винаги трябва да има и обезателно той да е вън от теб. Особено когато се луташ между два невъзможни избора. Да не си мислиш, че този тибетски селянин е повярвал на сто процента, че му говори Буда...?!
Откъс от книгата на Юрий Александров © „Разговори с бармана”.
Всички права запазени. Текстът или откъси от него не могат да се възпроизвеждат без съгласието на автора.
Откъс от книгата на Юрий Александров © „Разговори с бармана”.
Всички права запазени. Текстът или откъси от него не могат да се възпроизвеждат без съгласието на автора.
Коментари
Публикуване на коментар