Надигам се бавно и доколкото успявам, поизтупвам палтото, панталоните, обувките. Заформящата се болка в задните ми части крещящо ми предлага да се върна в топлината на дома, но неизвестно откъде взелата се обич към работата успява някак да вземе връх у мен и аз поемам напред. Продължавам, но не по тротоара, а по отъпканото от автомобилите улично платно. Успявам да направя няколко крачки преди един джип да ме отнесе. За да избегна неравностойния сбъсък, аз храбро се мяткам в снега отстрани. Мамка му! Лежа и гледам с копнеж към прозорците на все още близкия ми дом. Мамка му! Отново ставам и отново се изтупвам. Напред! Закъснявам.
Решавам да хвана трамвая за една спирка. Иначе с тоя преваляващ сняг ще заприличам на снежен човек. Ако въобще стигна.
Стигам обаче някак си до заринатата спирка и си разчиствам едно местенце 40 на 40 върху което да си чакам сред преспите. Гледам около мен бая народ чака. Всеки на своето отъпкано местенце. По едно време забелязвам липсата на релси. Няма ги. Сигурно са нейде отдолу, под едната педя проклет сняг. Трамвай от тук няма начин да мине. Ще трябва да вървя пеш.
Тръгвам отчаяно по улицата, като се стремя да стъпвам в оставените от някой човешки благодетел следи (Господ да го благослови). Ледения вятър бута нахалните снежинки право в очите, ушите и врата ми, а на близката аптека термометърът показва -8. Чувствам се, като полярен изследовател сред безкрайните бели полета. Единственото, което ме крепи е знанието, че до десет минути всичко ще свърши.
ЦУМ! Под колоните му е сухо и... Абе само сухо! От студа не мога да избягам. Минавам покрай Министерски съвет. Абе тоя Бойко си почистил снега и леда отпред, не е като моите комшии! Вече не чувствам ушите си. Опитвам се и да пуша, обаче ледения въздух хич не помага за това. Тръгвам към подлеза и оставам удивен и от почистените стъпала. До петото, когато невидимата коричка лед ме изстрелва с олимпийска скорост напред и надолу. Две жени уплашено отскачат в последния миг и така се спасяват от принудително участие в оформилият се слалом. Не че аз участвам доброволно, де! Накрая стигам финала и леко се раздвижвам. Болката отзад се е усилила и са се появили няколко нови: по гръбнака, по ръцете, по колената, по ребрата. Към мен уплашено дотичва един мъж! Тръгва да каже нещо, но аз уверено му казвам: „Жив съм! Пък и без това свикнах”. Грабвам си чантата и инатливо се изправям. Още малко и ще стигна до топлото си работно място!
Само да изкача проклетите стъпала от другата страна. Катеря ги мнооооого бавно с огроооомно внимание. И да искам не мога да бързам с цялото това тръпнещо от болка тяло и стрестната душа. Още малко!
Най-сетне съм горе! Вървя сред виелицата! Вече не усещам болното си от 3 месеца гърло и даже двумесечната ми кашлица спира. Студът и снегът, обаче ги чувствам! С мозъка на костите си! И болката... Мамка му! Искам в Раротонга!
Юрий Александров
Коментари
Публикуване на коментар